Констатирам, че опитът ми да привлека интереса на посетителите на моя сайт с разкази за САЩ не среща разбиране. Все по-малко хора ги четат. Най-интересна се оказа провокацията ми с коментара за личната отговорност след злополуката в с. Бисер. Най-интересна по правило се оказва онази история, която българските читатели могат да критикуват на воля и отрекат с пълен глас, опиянени от това, че не ги засяга.

Но аз съм писател и аз избирам темите си. Затова предлагам размислите на един друг писател, Джонатан Францен, с плахата надежда, че неговият авторитет ще попречи на критикарите да сипят хули и ще помогне на мислещите да се замислят над важни неща от литературата и човешкото съществуване.

На пресконференция в рамките на фестивала „Хей” в Картахена де Индиас, Колумбия, Францен споделя:

За САЩ: Няма съмнение, че в САЩ нещата не се развиват добре. Съпротивлявам се обаче на твърде крайните преценки. Ако се върнем към 1937 г., бихме могли да заключим, че Маркс не само е бил прав, но че и досега продължава да бъде прав. Разбира се, знаем какво се случи тогава. Това, което виждаме днес, се случва в целия свят. Не мисля, че е нещо специфично за Съединените щати. Комбинацията от технология и капитализъм произведе свят, който наистина излиза от контрол.

За писането на романи: Опитът ми на читател показва, че е много трудно да откриеш роман, на който наистина да се насладиш. Не мога да спра да пиша книги, които са големи като обем, но съм доволен от това, защото искам да напомня на читателите какво е да потънеш в занимание, което продължава с дни, а не приключва за минути. Не пиша за хора, които не обичат да четат.

Романистите от 19. век са имали предимството да нямат конкуренция, но ако се спрем на автори като Дикенс и Толстой, ще видим, че те също са знаели как да задържат вниманието на читателя. Ние не можем да пишем като тях, но все още можем да си поставяме за цел да бъдем достатъчно увлекателни.

Писателят е в уникална позиция – ако иска да пише за важни за него неща, трябва да има интензивен душевен живот. Трябва да открие потайни и неудобни моменти от своята лична история и да ги извади наяве, да публикува книга и да помести объркания си личен опит в нея. И причината, поради която споделя с другите този опит, е надеждата, че някой друг ще разпознае моменти от своя интимен свят. Не е сигурен дали това ще се случи, но изпитва чувство на безкрайна признателност. Поема риск, излагайки една твърде лична и скрита страна от самия себе си; естествено, болезнено е, когато някоя част от него бъде отхвърлена. Но основното чувство е огромна благодарност.

Разликата между действителността около нас и опита от четенето на роман е, че в света, който ни заобикаля, не откриваме особен смисъл. Разказаната история никога не приключва. Привлекателността на прозата, едновременно за писателя и читателя, е в създаването на микрокосмос, в който може и да не намираш смисъл, но имаш отговорността да създадеш такъв. Ето затова хората четат романи. Бориш се със свят или с живот, който изглежда няма смисъл, и намираш убежище за няколко часа в реалност, в която го откриваш.

Големият проблем на романа е, че светът не спира и за миг, движи се толкова бързо, а ти бавно си пробиваш път напред. Трябва да знаеш това, то да е постоянно в съзнанието ти, да мислиш как да напишеш книга, която да не е остаряла в момента на издаването й. Трябва да си много търпелив и да вярваш, че всичко това ще бъде от значение, когато най-сетне приключиш. Ако пишеш роман, това може и да е вяра в Бог, но би могъл да използваш същата сила на вярата и без намесата на религията. Всеки, който има десет пръста и притежава умерена интелигентност, може да изпълнява рокендрол. Ричард Кац [персонажът музикант от романа Freedom] категорично би подкрепил хората, участващи в движението „Окупирай Уолстрийт”. Но би решил, че е глупаво и самомнително да прави изявление за това като рокендрол изпълнител.

Най-вдъхновяващото нещо, което някога съм чувал за писането, са думите на Дон ДеЛило, а те са: „Писателят води, а не следва”.