“Кажи ми, Елена, не е ли любовта най-трагичния резултат от нашите влюбвания?” – реплика от новелата “Влюбване”.

Преди трийсет години се преместих да живея в София, защото това беше най-високото място на България. Тогава се влюбих в София. Напуснах любимата си десет години по-късно и мислех, че съм я забравил.

През март 2012 дойдох в София за премиерата на своята книга. За мен лично премиерата продължи десет дена. Официалната причина за моето присъствие в София беше не просто премиерата, която беше еднократно събитие, а старта на един масивен ПиАр, осъществен от Сиела и агенция Уийкпрес.

Съветвам всеки български автор да си наеме професионална ПиАр агенция, която да подсили ПиАр-а на издателя, по две важни причини. Първата е, че четящата публика получава кохерентна информация за книгата и теб самия по възможно най-пълния спектър от информационни канали. Така ти изпитваш чувството, че си направил каквото е необходимо книгата да стигне до читателите (ако имат пари, да си я купят). Втората причина е, че, покрай приятното усещане да си център на внимание и любопитство, започваш да разбираш какво най-осведомените и в повечето случай най-просветените хора—твои приятели, писатели, журналисти и кулртуртрегери—успяват да видят при пръв прочит в твоята книга.

На самата премиера бяхме поканили много хора. Дойдоха поне пет пъти по-малко. Повечето приятели и познати. Между тях бяха трима писатели, които високо ценя и обичам: Мирела Иванова, Владимир Зарев и Здравка Ефтимова. Но салонът беше пълен. Дошлите не бяха разочаровани. Мишо Неделчев блестящо разтълкува еротичното в моите новели. Аз намокрих очите им с една лична история и едно признание. Получи се човешка, добронамерена атмосфера. Пихме вино и подписвах книги.

Мишо беше усетил и харесал Калифорнийския пейзаж, сред който се случва една от историите ми. Но не каза нищо за Хавайския остров Кауаи и Ханалейския залив, който е фона на друга от историите. Нито обърна внимание на моето описание на софийския ъндърграунд бар “Хамбара”.

Умни журналистки от националното радио бяха усетили и харесали моите женски образи. Но не ме питаха нищо за трагичните преживявания на мъжките характери. Една млада журналистка се опита искрено и умно да разбере какво значи отговорност пред любовта.

На мнозина беше направило впечатление, че осъществени или подозирани инцестни отношения са в основата на някои от любовните трагедии. За мен това е естествено, понеже смятам, че ние сме привлечени от жени или мъже, които по нещо си приличат. Но нашето незнание доминира отношенията ни с тях. Докато не преодолеем незнанието си, оставаме в плен на случайностите.

На връщане ми се наложи да чакам в Мадрид автобуса за Сан Себастиян и се зачетох напосоки в книгата. Оказа се, че там има отговори на всички въпроси, които ми бяха зададени. Особено на онзи, с който започваше всяко интервю: еротично—натъртено  и с подтекста, че става дума за нещо “пикантно” и недотам прилично—или спомени: кое от двете е водещо?

За да разсея двоуменията, тук цитирам от новелата “Сексуалният фактор” следния монолог на Ангелина пред майка й Виолета. Този монолог изразява сърцевината на всички истории от тази книга:

“Майко, чела ли си Греъм Грийн, The End of the Affair? В университета писах есе върху нея за класа по английска литература. Неговата героиня Сара се самоубива, защото е омъжена за човек, когото не обича, но любовта й към католическия Бог не й позволява да го напусне и да заживее с писателя Морис Бендрикс, който е любовта на живота й. Тогава моята основна идея беше, че жената е играчка в ръцете на суетните и непоправимо слаби мъже и дори Бог е мъж. Сега ми идва на ум, че обратната ситуация би означавала мъжете да са играчки в ръцете на жените. Защото абсолютен баланс не може да има. Дори и да бяха измислили Бог като жена, тя щеше да се опитва да всява страх у мъжете, които вярват в нея. Но ние не лягаме в леглото с Бога, а с живи хора. И поради това най-възвишеното от чувствата ни, любовта, се оказва в плен на сексуалните ни потребности. Любовта и секса вървят ръка за ръка така както любовта и омразата. И ето: ние с теб вече не мразим, защото мъжете, които обичахме, употребявахме сексуално и ревнувахме, сега ги няма. – Ангелина спира, сякаш уплашена от своята рационалност. После неочаквано пита: – Ти страхуваше ли се, че мъжът ти може да изпита сексуален интерес към мен?”

А ето и категоричният отговор на един въпрос, който тревожеше всички, но от отговора на който никой не остана удовлетворен. Тези пет истории не са спомени за неща, които съм преживял. Те са моя измислица. Една красива и трагична измислица.

София обаче не е измислица. През тези десет дни ходех пеша, вземах такси, качвах се на трамваи и тролеи, влизах в ресторанти и учреждения, спях в къщи на приятели и гледах какво е станало със столицата, в която преди трийсет години се бях влюбил.

С една дума: хаос. С четири думи: София е в руини. И сред тези руини се издигат без всякакъв ред и логика лъскави сгради от алуминий и стъкло. По недопустимо изровените улици се движат стари трошки Лада и супер-джипове БМВ, Ауди и Мерцедес, тук-там Порше-та и дори един Лотус. Няма нито една градинка със зелена трева и цветя, всички площи между блоковете и къщите тънат в бурени и прах. Фасадите са олющени и загрозени с ужасни, мръсни графити. Тротоарите са ръбести, остъргани, надупчени, изкривени, осквернени, занемарени като ненужни. В почти всяка кофа за боклук ровят жени и мъже, на почти всеки ъгъл по някой просяк протяга ръка. Градът е пълен с недъгави хора и лошо остаряли жени и мъже, които едва се качват на трамвая или прекосяват с риск за живота си изровената улица: хора сами, самотни, лишени от грижа, прилични на бездомните кучета, които скитат и в центъра, и в покрайнините. Ресторантите са гротескно помпозни, неуютни, с километрични менюта, които си приличат като ястията, които се предлагат. Табелите са често на лош английски, но има и наименования като Мъфинланд, изписано с кирилица. И над всичко това виси блестящата като кристална топка Витоша, огряна от пролетното слънце.

От тази всекидневна картина ме заболя сърцето и най-после осъзнах: аз не само съм бил влюбен в София, а съм бил стигнал до състоянието да я обичам с дълбока любов—несподелена любов—която осъзнавах едва сега, двайсет години след като я напуснах.

Нима не беше трагично, че моята премиера, моята книга и цялото удоволствие от нейното писане можеха да се уподобят на лъскавите стъклени фасади, издигнати сред струпеите, които покриваха тялото на моята любима?