Мотая се из Фейсбук и случайно попадам на нещо, което ме жегва. Български мъж коментира под снимката на личната страница на жена: „Хубава пък умна!“ Жената, също българка, наистина впечатлява със своята хубост. Коментиращият може да й е приятел. Дори да проявява ирония: след коментара е сложил имейлния знак за усмивка.

Да, ама не. В англосаксонския свят където живея, във всепризнатия свят на модерната демокрация, такова нещо няма да бъде казано публично от никой мъж.

Сексизмът има и там различни версии, но умът на жената–ей така, по принцип–не се споменава, дори и на майтап. Особено пък във връзка с външния й вид. Хубава ПЪК умна, означава, че: а) двете са несъвместими и б) мъжът определя кой е умен и кой не.

Но издава и друго нещо. Мъж, който иронизира жената заради ума й, го прави, защото се страхува от умните жени. Умът означава независимост, неподчинение—сиреч, заплаха за мъжката власт, която мъжете преживяват като физическа власт.

Представете си една жена да каже: умен пък грозен! Нима това няма да е признание за онова, което обикновено липсва на много мъже? Жените обаче често казват “грозен, ама умен”.

Значи всепризната е стойността на ума като придобито социално предимство, а на красотата – като луксозна привилегия получена даром. И двете обаче стоят високо в йерархията на ценностите.

Чрез тях всеки от нас проявява спонтанно как разбира равенството и неравенството. А изравняването на жената по социален статус с мъжа е най-сигурния белег за демократизацията на обществото. Нещо повече – от равенството започва процеса на демократизиране на съзнанието. Питам се има ли български мъж, който в себе си, естествено и спонтанно, да е ПРИЗНАЛ, че жените, с които общува, са му напълно равни. Ако има, бих искал да се запозная с него.

Гледайки снимката, си казах: тази жена е хубава ЗАЩОТО е умна.