Смях през сълзи
„Как ще ги стигнем американците?“ е възловият въпрос, който задава любимият на българите от моето поколение комик Тодор Колев в една песен. Въпросът е зададен с интонация, която го прави едновременно реторичен и сериозен. Песента разказва как той тъкмо е щял да тръгне напред и да стигне далеч, пък виж – дъжд заваля. И някой му е откраднал чистачките. Как да кара в този дъжд и мъгла, като някой му е откраднал чистачките? Това го няма нито в Албания, нито в Зимбабве дори: тъкмо решиш да направиш нещо–да стигнеш американците например–и ти открадват чистачките, а дъжд вали ли, вали…
Тази песен е уловила самата истина за характера на българина: винаги се намира някой или нещо, които да са виновни за моя провал, но никога не съм аз! Но моите амбиции са големи. Искам да докажа на света колко съм велик, просто защото съм роден в България!
Патриотизъм и безотговорност – това е тежко наследство. Но и чувство за хумор! И в най-лошия момент съм готов да се надсмея над себе си, да се засмея и … животът някакси продължава.
Такъв бях и аз, когато заминах за Канада. Плачех през смях за себе си и народа си. Но и се мразех заради това. Не исках да плача и се смея, а — да работя и се осъществя. Сам, извън групата, на която принадлежах.
Сега, двайсет години по-късно, се питам какво е останало от тази моя българска идентичност. Много малко, почти нищо. Но цената, която заплатих, е, че вече официално не принадлежа на тази група. Различен съм от тях и ме гледат подозрително. А това е тъжно, защото онова, което не се промени в мен, е любовта ми към България. Но това е една несподелена любов!
В себе си обаче аз принадлежа. Най-силният белег на тази принадлежност е езикът: българският език, в който се чувствам най-удобно и най-пълноценно и на който пиша своите най-съкровени текстове. В тях разговарям с България, изследвам България и разсъждавам за бъдещето на България. Нея познавам най-добре от всичко. Езикът е моста, по който се връщам в нея–назад–макар и не за постоянно. Оставам в „Чикаго“, но една съществена моя част гледа „назад“.
В този резултат, в това състояние, има две поуки. Едната, че българинът, когато иска, може да успее–но засега успява навън. И втората, че този успех се заплаща скъпо: заплаща се с раздвоеност както на биографията, така и на душата. А раздвоеният човек е наранен човек. Така бих искал да можех да успея вътре в България!
Но мечтая други българи да успеят и да я направят по-добро място за живеене. Вярвам, че това някога ще стане.
ЗЛАТКО