В разговор за изтичащото време (откъс)
Владимир Зарев: (Замисля се дълго преди да отговори, сякаш предстои да каже нещо тържествено и съдбоносно.) Словото е най-висше достояние и тайнство не само за човешкия разум, но и за самия Бог. Не случайно в Библията и най-древните анали е запомнено: „Първо бе Словото!“ Преди да сътвори Словото Бог е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, Той е придобил свойствата изначалие, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т. е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се е от съществуване в Битие!
З. А.: Как е при писателя? Писателят също ли придава духовност на историята, която разказва като я облича в Слово и по този начин я превръща в Битие, което има смисъл по-голям от реалността?
Владимир Зарев: Ами да, защото езикът е най-изящния инструмент и на божественото, и на човешката духовност. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не само възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е относително „отворен“; макар и вече „разказан“ от миналия му опит, той остава завинаги незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно благодарение на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека.
Освен зрението, слуха и осезанията, ние притежаваме едно удивително и всепроникващо сетиво – фантазията! Но фантазията е невъзможна без въображението, следователно без Словото. Да се изучава света, да се развива въображението и да се фантазира не е въпрос само на духовна наслада, но е и опит да се разбере действителността като повлияваме върху нея, като я променяме в съзнанието си и дори я деформираме. Разказаното в една фантастична приказка съдържа в себе си целия свят, с всичките му послания. Незаменимото влияние на въображението се състои в това, че, дори без да го желаем, ние не само разгадаваме, но и разширяваме света, заобикалящото ни безкрайно битие.
По-нататък … именно с помощта на езика Бог ни позволява да се съизмерим с Него, да сътворяваме свой свят. Така според духовната си и интелектуална опитност всеки от нас се превръща в Творец, в Демиург. В някакъв смисъл ние допълваме действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея и сякаш подпомагаме Бог като разширяваме съществуващото, като го натоварваме със смисли, като определяме за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ето защо фиксираният, повтарящият се обективен свят, като премине през езика и въображението, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово, на отделния човек, и уникално. Това ми дава куража да изрека: светът е една безкрайна история, която всеки от нас разказва.
Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и История.
Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано“ в съзнанието ни с думи, ние не просто мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост.
Да вземем една катедрала, която на пръв поглед е чисто визуален разказ, възвисяваща и хармонична подредба на грубия камък в завършена форма, която ни изглежда изградена единствено с помощта на правия ъгъл, на отвеса и пергела, която е по-скоро пейзаж, отколкото езикова структура. Тя всъщност навява чувства и мисли, а чувствата и мислите си ние възприемаме с думи и най-важното, тази катедрала е една грандиозна метафора, защото тя приютява Бог, а Бог е преди всичко Слово!
Забележи също, че децата играят с помощта на езика, невъзможно е да се измисли игра извън езика, най-големите постижения на разума – различието и човешката свобода – се осъществяват чрез и в езика.
Ако се замислиш, родината например също не е в някакъв сантиментален спомен или в разчоплен, разкрасен от вътрешната ни тъга пейзаж, тя е в езика. Истинската родина, тази която предизвиква нетърпимата носталгия, когато сме я напуснали, е в близостта между хората, следователно тя е в общуването и споделянето.
З.А.: Колко си прав! Аз наистина преживявам България отдалеч като общувам с приятелите, които са останали в нея. И когато реших да й придам онова битие, което да я превърне в смисъл, в моята лична част от нейната собствена история, не само усетих, че трябва да разкажа историята си, но и че не мога да я разкажа на друг език освен родния.