“ХОТЕЛЪТ НА СПОМЕНИТЕ” проследява живота на един баща, израснал в комунистическо семейство, който от два брака има четири деца, последното от които е  заченато и родено без той да знае. В първата третина на романа той си спомня за своя живот в комунизма преди да имигрира в Америка. Първородният му син отива да учи в Америка, изпратен с парите на дядо си по майчина линия, полковник в Държавна Сигурност, и се заселва там като успешен писател. Той разказва за своя живот в изгнание, за баща си, дъщеря си и обичта си към доведената си майка във втората част на романа. Последната, заедно с двете си деца, е имигрирала в Америка преди съпруга си, който е възнамерявал да замине заедно със семейството си, но е свален от самолета и подложен на морален тормоз с цел да бъде принуден да сътрудничи на ДС. След седемгодишно изгнание в едно родопско село, където преживява Възродителния процес като лекар-гинеколог, в първите дни на 1990 бащата напуска България завинаги и в течение на последвалите 32 години, първо като гинеколог в Чикаго и след това като пенсионер в Сан-Себастиян, Испания, се опитва да изгради или възстанови връзките с децата си. Най-проблематична и сложна е връзката му с късно срещнатата дъщеря, световно известна пианистка, установила се в Италия. В последната третина на романа дъщерята разказва за своя труден път на сама жена, изнасилена като тийнейджър от свой съученик на Златни пясъци. Тя иска да заобича баща си както би го обичала, ако я бе изгледал от раждането й, но успява да изпита чиста любов едва след като го е накарала да поиска прошка за раните, които е нанесъл на майка й, брат й и нея самата!

ХОТЕЛЪТ НА СПОМЕНИТЕ е психологически роман, съставен от спомени, записани в реалното време на романа. Семейната сага е описана в първо лице, но не като глас на автора, а – на самите характери, с езика на образовани хора. В този автобиографичен роман, създаден с географска и хронологична автентичност в стила на Елена Феранте и Карл Уве Кнаусгор, измислената и реално преживяна история се сливат, без явни препратки към живота на автора. В целия текст е втъкана психологическата идея, че човешката душа е идентична с емоционалната памет, която в течение на живота се променя, пречиства от дребното и обогатява непрекъснато и неизбежно. В този смисъл ничия морална биография не е окончателна, докато не настъпи смъртта. Характерите в романа разказват събитията от и чрез паметта си, като дават предимство на спомена за емоциите си пред спомена за обстановката, където са се случили, и обстоятелствата, които са ги предизвикали. Времето в романа е нещо повече от измерение, то е действащо лице.

Дълбокият драматичен конфликт в романа ХОТЕЛЪТ НА СПОМЕНИТЕ  е баща-деца. Той се появява, развива и намира своите дългосрочни решения в контекста на събитията, които предопределиха историята на България през 20 век. Поведението на героите и техните избори са белязани от социалния и, още по-непоносимо, моралния конфликт с авторитарната власт, неизбежната емиграция и приспособяването към западното общество, както и от тяхната дълбинна сексуалност, която, според автора, със своята енергия движи човешките постъпки и стремежи. В този любовен роман, чрез драмата на сексуалната любов, но още по-силно – на любовта между бащата и децата – излизат наяве конфликтите, които бележат съдбата на образованата класа на България преди и след падането на режима. Те отиват в големия свят, който им е бил отказван насила в условията на партийната власт, и от там оглеждат себе си и българското си потекло. Дават си сметка за моралните компромиси, допуснати в името на оцеляването, както и за личните си неуспехи и несъвършенствата на своите избори. Разбират, че свободата не е индулгенция, която някой раздава, а лична заслуга, предизвикваща милост и търпимост към човешките слабости. Тяхната идентичност се обогатява, особено с осъзнатото умение да прощават. А когато децата прощават на родителите си, сме сигурни, че се запазва връзката между поколенията, която е гаранция за развитие на общността. Независимо от автобиографичния характер на сюжета, романът е написан от дистанция, без оценки и осъждане, така както според автора България изглежда в голямата картина на света.

 

Литературни разговори с Антония Апостолова