Мисли
Няма път към щастието. Самото щастие е пътят! - будистка мъдрост
Петък, 10 август 2012
Чета с голямо удоволствие колонката на Джимо в „Сега“. Помня го от „Всяка неделя“. И отидох да видя една от последните му снимки – той сега е на 80 години. Имам си хипотеза, че качеството на човека се познава по това как е остарял – красиво или грозно. Джимо е остарял красиво – вижте снимката му в Уикипидия. Честен човек, достоен човек. Преживял човек. Това пък особено силно личи от седмичните му колонки.
Но личи и нещо друго: Джимо е един самотен човек. Не в смисъла, че е живял или живее сам. Самотен Джимо е в България. Имаше едно време хора като него, наричаха ги хора от интелектуалния хайлайф. Постепенно измряха. А нови не се появяваха. Джимо носи културата в себе си, специфичната българска висока култура. Но той е един вътрешен, затворен културен колос, хибрид между своя школуван интелект и приспособяването към просташката диктатура, под която е бил принуден да оцелее – като дух. И той сега пише за миналото, за миналите колоси, с които заедно са се приспособявали. Подвигът на Джимо е в това, че е оцелял, за да изглежда днес красиво самотен.
Не знам и не мога да си представя друга страна, в която един тамошен Джимо седи и пише с перодръжката си за едно минало, което е било преживявано в „Аврамовия дом на евреина Фреди Криспин“ – като еуфория от културата, споделяна в тъмнина и страх. В нелегалност почти. Но и да имаше такъв човек, в такава чужда страна, наистина не мога да си представя той да използва препратки към Димитри Иванов, Йордан Матев, Иван Шишманов, Свобода Бъчварова … всеки от тях паметник на българското окултуряване. Ала те не са виновни, че никой извън България не ги знае. Затова са толкова трагични. Затова колонките на Джимо навяват толкова тъжна самотност.
Вторник, 7 август 2012
Тези дни ме е обзело усещането за безсмислие, що се отнася до българските работи. Адашът казва, че има търсене само за КАЛНИ новини. Въпросът, според мен, дори не е в търсенето, а в това дали ИМА добри новини, върху които да се говори. Интелектуално честни и морално смели хора има (Кристофър Хитчънс намира, че обликът на Оруел, който се очертава в „Дневниците“ му е резултат именно на комбинацията от интелектуална честност и морална смелост), но въпреки тях керванът си върви … дори разследването на международен терористичен акт потъна някъде в мъглата на Софийското поле, удавена в шопски премъдрости. Никой няма стомах за истината в тази държава. Скрито-покритото е нормата. И това, според мен, е защото народът се е слял с институциите – не че тях ги няма – и затова самите институции са едни Андрешковци.
Събота, 4 август 2012
Тони ДЖЪД: „Умове-пленници, тогава и сега“. Винаги?
Винаги ли политиците и диктаторите ще са една стъпка напред? Винаги ли ние, които знаем повече от тях, ще избираме продажността пред честта? Винаги ли ще капитулираме пред властниците, сякаш да отхвърлим вярата, че знанието давало власт? Винаги ли ще сме в плен? На слабостта си, на физиологията си, на щастието си, на ума си, на характера си!
Дори Тони умря като блестящ анализатор – не като водач! Ще отида един милиметър по-напред от него: ние не сме пленници на диктаторите или на пазара, а – НА СЕБЕ СИ. Животът ни се струва твърде кратък, за да повярваме, че, ако ДЕЙСТВАМЕ в него според съвестта и знанията си, ще осъществим промяна. Идеалите са по дефиниция нереализируеми предложения.
Може би единствената ни сила е, че умеем да разпознаем злото. Показването на злото обаче не го премахва, понеже, за да е зло, то вече си е свършило работата. Злото винаги ни се надсмива със своята неизбежност – защото, казва се, за да познаем кое е добро, трябва да преживеем злото. Злото действа. Доброто съзерцава. Човещината не ни помага да ПРЕДОТВРАТИМ злото. Тя ни помага да го надживеем.
Петък, 3 август 2012
Всичко от раждането до смъртта на човека зависи от нивото на енергия, която тялото му произвежда и мозъкът му усвоява. И ако търсим да открием кои от качествата ни идват със сигурност от гените, трябва да обърнем внимание на енергията. Тя е една индивидуална характеристика, заложена от рождение. Т.е., енергията не е нещо, което се научава или идва от околната среда.
Наред с това обаче за човешката енергия няма нито мярка, нито измерителни уреди. У едни хора енергията сякаш отнякъде извира, у други умората е всекидневие. У едни хора любопитството (енергия на мозъка) е неизчерпаемо, у други то е заспало. А енергията се произвежда от молекули, складира се в една молекула, която всички клетки притежават, и се използува от клетките по молекулен път. Скоростта на обмяната на молекулите (метаболизма) и посоките му се контролират от молекули – хормоните. И бързината, с която нервните импулси протичат, е резултат на придвижване на молекули и електрически импулси. С една дума, ние (нашето поведение, решения, инициативност, преследването на нашите цели …) сме зависими от химията на тялото и мозъка си.
