В ЗАДНИЯ ДВОР НА “СТРАНАТА НА СЕНКИТЕ

 

Досетихте се веднага, нали, коя е “страната на сенките”?

Тя – нейният заден двор или това, което тя предпочита светът да не види – е показана и разказана на английски в книгата на Dimana Trankova & Anthony Georgieff “SHADOW JOURNEY. A Guide to Elizabeth Kostova’s Bulgaria and Eastern Europe” (Free Speech International Foundation, Sofia – 2018). Това е пътеводител за всички небългари, които ползват английски език и оценяват съчетанието на кратък текст с фотографии, чието послание е отвъд видимото.

Тук ще разкажа за тази книга на български. Защото мисля, че е добре българите, които имат особено твърдоглава представа за себе си, да знаят как ще ги види чуждоземният посетител, който разгръща книгата без очаквания. Освен това, родният език на авторите е български, но текстът е написан на английски, т. е., не става дума за превод от български.

Започвам с непреводимото и, за мнозина, непоятното в заглавието и подзаглавието. Shadow journey може да се преведе по няколко начина: Сенчесто пътуване, Пътуване в сянка, Пътуване към сянката/сенките, Пътуване през сенките, Пътуване по стъпките на, Пътуване под закрила. Полифонично заглавие, в което всеки от възможните преводи придава частица от смисъла на пътеводителя. Ако оставим семантиката настрана, идеята да се напише такъв пътеводител тръгва от българските реалии, на които изобилства романа на американската писателка Елизабет Костова “The Shadow Land” (Text Publishing C O Turnaround, Melbourne – 2017, and Ballantine Books, New York – 2018; на български език “Земя на сенки”: Колибри, София – 2017, превод Надежда Розова). Идеята на Елизабет да напише “The Shadow Land” пък тръгва от това, че тя е свързана с България по брак и чрез любовта си към българската народна музика, а и въобще към Балканите, още от 80-те години на миналия век. От тази любов се ражда и нейната благотворителна идея да създаде Фондация Елизабет Костова (учредена на символичната дата 24 май, 2007) с парите получени за нейния първи роман, американския бестселър “The Historian” (Little Brown and Co, New York – 2005; на български преведена като “Историкът”: Сиела, София – 2012, превод Невяна Хаджийска). Фондацията поощрява развитието на българската литература и българските писатели. Американски клон на фондацията (ЕKF, Inc.) е регистриран в Ню Йорк през 2016. “The Shadow Land” e, по моето скромно мнение, преведена поетично като “Земя на сенки”, но за сметка на загубата на смисъла , който й придава английското членуване. Ако го преведем като “Земята на сенките” става много по-ясно, че в този роман ще се говори за конкретна земя, в която сенките не са част от красотата на пейзажа, а символи на неслънчевата страна на битието. “Земя в сянка” е друг възможен метафоричен превод.

Преди да мина към съдържанието на пътеводителя, трябва да отбележа и неговото рекламно предназначение за англоезичния книжен пазар. В Амазон той е описан като “превъзходно илюстриран придружител на “Историкът” (2005) и “Земя на сенки” (2017) от авторката на бестселъри Елизабет Костова”. Затова най-точният смислов превод на заглавието на пътеводителя би бил “Пътуване в страната на сенките: пътеводител за България и Източна Европа, вдъхновен от  книгите на Елизабет Костова”.

Това е една уникална книга. Думата “пътеводител” е твърде безсолна, за да я характеризира. Това е невероятна книга – не в разговорния смисъл, а че ти е трудно да повярваш, че някой я е замислил и осъществил. Това е една невероятно добра книга. И книга, която многократно надхвърля маркетинговите си цели. И далеч не е само туристически справочник. Никой, най-малко аз, може да знае как чужденците ще я четат, разглеждат и възприемат. Но аз я преживях като български емигрант – състояние по средата между чужденец и местен българин – за когото България е сладко-горчиво присъствие в душата. “Пътуване в страната на сенките” е сладко-горчива. И така се покри с моя образ на България.

Предговорът е на Антони. Негови са всички фотографии. Първото нещо, което ни порази когато тръгнахме на път, казва той, е че в европейския югоизток нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Затова първата част на книгата е наречена “Контексти”. В тях Димана описва с тънка ирония и етнографска прецизност културния контекст, в който попадат героите на Елизабет. В него биха попаднали и хората от извънбалканския свят, които търсят екзотика, но ще я подминат зад привидностите, ако местен човек не им посочи сенчестата страна на фасадата. А това е вътрешната, автентичната страна, позната на всеки, който е роден на това странно място. И тя съвсем не е само негативна. Къде са вампирите, как се прави баница, кога се пие ракия и кога не се яде компот, как да не се плашат от бездомните кучета, как да се измъкнат без катастрофа и без да бъдат спряни от катаджиите, скрити зад някой храст или под някой мост, защо още се вижда толкова много комунистическо изкуство сред днешните развалини, панелките като символ на настоящето, какви са циганите, какво са некролозите, къде е магията на танците върху жарава, какво е Македония за българите, защо се празнува 24 май и Денят на св. Георги. От препратките към романа на Елизабет се разбира, че дори тя, която вече 30 години живее сред тези хора, не е била наясно с всички подробности на ритуалите, мисленето и начините да се измъкнеш цял изпод прояденото като от молци одеяло на законодателство, създадено за да се нарушава, и минало, съществуващо само във въображението, без стопроцентово проверени архиви и артефакти, и поради това неспособно да съедини нацията в единодушно тяло.

Втората част на книгата описва и показва градовете и селата, в които Елизабет е разположила своите герои с почти документална точност – както реалните, така и някои въображаеми, но с прототипи в географията. В третата част екипът е отишъл в Румъния, Унгария, Словения, Хърватска и Турция, за да покаже местата, където се развива сюжетът на “Историкът”.

Въздействието на фотографиите е в интимна хармония с текстовете. Това прави книгата едновременно забавна и дълбоко тъжна. Там, където текстът е игрив и опрощаващ, фотографиите са безмилостни. Там, където снимките показват красота, текстът е научно неутрален. Рядко ми се случва да  вляза в такъв синхрон с авторите на една книга – писател и фотограф. Всяко отваряне на страниците беше като среща с отминала любов. Авторите ме въвеждаха в света, който ме е създал, и то с удивително съвпадение между тяхното описание и моите спомени. Оказа се, че моите спомени са ярки като днес: свидетелство, че родината не се е променила откакто съм я напуснал, но и че дълбоките слоеве на родната култура не избледняват. Аз всъщност живея в тях.

Послесловът на Елизабет споделя любовта й с България. Особено разтърсващо е нейното признание, че, за да напише “Страна на сенки”, е пътувала из България, която е смятала, че познава добре, но се оказва, че я вижда за първи път – като че ли е била там преди много време, в някакъв полузабравен сън.

Въздействието на книгата е толкова естетическо и емоционално, че не се колебах в избора си да я предам така както я почувствах, а не както я оцених с ума си. Но за това ми помогна и най-силната й характеристика. Това е една честна книга.

А за да бъдеш честен в България и за България се иска и смелост, и любов.

Картината няма да бъде пълна, ако не изтъкна и културно-политическия контекст, в който тази книга, както и романите на Елизабет, се появяват. България е млада държава, която търси своето място в света. Естествено е да се стреми към видимост в най-значимите държави и на най-популярните езици. Българският език е рядък и това е сериозна пречка тази видимост да се осъществява лесно и гладко. Досега преводите на български книги, картините на български художници, изпълненията на български певци и музиканти на световните сцени и участието им в световните оркестри не са създали ярък и траен имидж на България, адекватен на онова, което българите отвътре виждат, че могат и са постигнали. В напъна да се ускори този процес се проявява и една болезнена национална слабост: лицемерието, скриването на част от истината, заблудата, че фасадата е самодостатъчна. Домашните съперничества не се решават с честно рефериране, понеже журитата не се придържат към уеднаквени, обективни стандарти. Политическата класа, корумпирана и необразована, не може да ни представи в истинската ни светлина.

И какво излиза? Че в този момент бестселърите на американката Елизабет Костова и основаната благодарение на тяхната популярност в САЩ Фондация са направили повече за имиджа на България по света, отколкото самите българи. В този ред на мисли, пътеводителят Shadow Journey, създаден по идея на Димана Трънкова и Антони Георгиев и осъществен от тях със завидна фотографска и литературна техника, направо на английски език, е една поддържаща колона на културния мост към света, който българите са петимни да построят.

Нещо повече, такъв проект – честен, изящен и емоционално предизвикателен – може да е не само колона, а чертежът, по който ще се строи този мост. Засега е мечта, но един ден нищо чудно пътеводителят за България да се нарича “Пътуване в страната на слънцето”.

Публикувай коментар

*