„ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА …“

Избирам това заглавие, за да въведа темата за пожеланото завръщане на емигрантите с чувството носталгия. Този стих е метафоричен за мнозинството българи от предишните поколения, които са учили литература в българско училище. Той дори удвоява носталгията: тя е както по самата поезия на Дебелянов, който е писал стихотворението си заради своята носталгия по детството в локалния свят на погубени ценности, така и по родината, която Дебелянов олицетворява.

Днес, в глобалния свят, въпросът е: но къде е, коя е тя, бащината къща?

Когато комунистите не ни пускаха да излезем от “бащината къща”, те измислиха унизителното прозвище “невъзвращенец”, с което бяха белязани онези, които, с риск за живота си и добруването на оставащото семейство, все пак успяваха да надиграят системата. Тогава “да избягаш” беше проява на смелост, на силно въображение или на крайна нетърпимост към комунистите. Георги Марков, Димитър Бочев, Петър Увалиев и някои по-малко известни други се превръщаха в герои. Но важната уговорка е, че те бяха герои само за онази тънка прослойка интелигентни българи, които разбираха, че светът не се ограничава с България. Голямата маса “селски пролетариат” си стоеше на мястото и гледаше как да угоди на властта, за да преживее животеца си.

Днес наследниците на същата тази маса излъчват такива свои представители във властта, които са се уплашили от обезлюдяването на територията и правят опити – жалки, разбира се – да скрият тоягата и да сложат морковчета в капана на носталгията. Но зад “идеята” и призива не стои политика, а наивен, просташки, фалшив патриотизъм. Стои некомпетентно разбиране на емиграцията като начин на живот, идентичността и националната принадлежност.[1]

Преди всичко е важно разграничението, че емигранти са само онези, който се установяват за постоянно извън България, а не отиват просто да спечелят пари, които да харчат в запазените си домове в България. За тези емигранти трите кита на доброволното отсъствие от родината – начин на живот, идентичност и национална принадлежност – нямат нищо общо с носталгията. Независимо защо и как си емигрирал, първо трябва да се справиш с новото си битие в напълно непознатия социален контекст. А това значи да си намериш работа и да си устроиш дом. С малки изключения, заемаш място в онзи социален слой, който съответства на слоя, в който си се намирал в родината си: като образователен ценз, професия и съответно на тях – икономически статус. Независимо от успешното или неуспешно решаване на тези два насъщни компонента на живота на всеки човек, след време ти се налага да избереш националната си принадлежност, която е гаранция за твоята сигурност. В същото време новата среда те принуждава да се замислиш за своята идентичност. Багажът, с който идваш – интелектуален и емоционален – остава завинаги част от нея, но тя е вече променена и непрекъснато ще се променя в последващия ти живот.

Горните адаптационни процеси и избори са лични. Те нямат нищо общо с национализма и патриотизма, които в родината ти се използват като политически инструменти и културни претенции. Национализмът е идеология. Неговата социология е твърде сложна и не е уместно да бъде дискутирана тук. Патриотизмът е чувство на морален дълг към общността, която те е създала и на която принадлежиш или си принадлежал. Патриотизмът, когато си извън родината, е гордостта или срамът от това, че хората около теб те идентифицират с национална общност, чиито исторически и културен имидж са добре очертани величини в културната карта на света.

Две грешки се допускат в отношенията, дискусиите и политиките, свързани с българския патриотизъм. И двете са несъмнено наследени от времето на соца, но са така дълбоко вкоренени, че няма индикации дали и колко скоро ще бъдат преодоляни. Едната е, че патриотизмът се обявява за по-висока ценност от нормалния интерес на човека да живее щастливо според личните си представи. Другата е, че, докато географската и икономическа мобилност на хората е норма за напредналия свят – хората там се преместват, но не емигрират – в масовото българско съзнание тя се схваща като измяна на патриотизма и националните ценности. Поради тези две грешки се пропуска може би най-важният фактор за емиграция и нежеланието да се завърнеш: персоналното усещане на хората в България за състоянието на националната общност и държавата.[2]

Това е състояние, което национализмът, под патриотични лозунги и демонстрации, съзнателно игнорира. Човек търси реализация там, където ще го оценят. Ключовата дума е оценят. Има два начина за оценка: пари и признание. В България, където понятието за стандарт е практически непознато, няма стандарти нито за оценката чрез заплащане, нито за критериите за признание.

Специфична илюстрация на описаното състояние на нещата предлагат националната духовна култура и нейните представители. Тя се схваща като натрупано през историята богатство, създадено от творци, които изразяват и направляват националните постижения и националния характер. Културата е, освен това, форма на съпоставка с културите на другите национални общности. Ето защо извънредна чувствителност и ревност се проявява към националната принадлежност на хората на изкуството (по-малко – на литературата, понеже там езикът, който в нашия случай не се говори в повече от една страна като английския, по неизбежност детерминира принадлежността). За голямо съжаление на националистите, към творците в изкуствата не могат да се отправят призиви за завръщане, понеже техните произведения се мерят според стандарти на признание, които са наднационални. Не че елементарният национализъм, олицетворен във “философията” на председателя на ДАБЧ, се интересува от тези хора и още по-малко от стандартите. Но те – и хората, и стандартите – са жизнено необходими за духовното – дългосрочно! – здраве на общността. И това е ясно на тънката прослойка високо културни, истински патриотични българи.

Работата е там, че човекът, доказал своята дарба с всепризнати творби, е свободна личност, която осъзнава и цени своята наднационална идентичност. Такъв творец има професионален и човешки авторитет, които му дават право сам да избере своята национална принадлежност. Физическото “заръщане” за него/нея е безсмислица. Духовното е проблематично.

Един пример за творец-невъзвращенец е Кристо. Цялата проблематика на емиграцията от България се съдържа в уникалното интервю с Кристо, осъществено от режисьора Стоян Радев през 2011, но останало в личния му архив поради отказа на българската филмова индустрия да осигури финансиране за филма, част от който е щяло да бъде и това интервю. Интервюто, в което въпросите на интервюиращия са изрязани и роденият в Габрово през 1935 г. Христо Явашев (Кристо & Жан-Клод) говори своя монолог на английски, бе излъчено на 10 август, 2018 в предаването на Георги Лозанов по България Он Еър “Не-обичайните заподозрени”. В 25-минутен разговор, предшестващ излъчването на оригиналния запис, Георги Лозанов разговаря със Стоян Радев за значението на Кристо в българската култура и политическо битие.

Тезата на водещия може да се резюмира по следния начин. “Световноизвестният художник от български произход Кристо” след изложбата на негови скици в София през 2015 и след “Плаващите кейове” в езерото Изео, Италия през 2016 е “станал част от българската култура”; сегашната инсталация в Хайд Парк, наречена Мастаба, е пресен повод Кристо “да се завърне или да се появи” в България; тук, според Лозанов, е настъпила “промяна в отношението” към Кристо, в сравнение с 2011, и има “градска общност, която го разпознава като част от своята културна идентичност”. Той и събеседникът му се съгласиха, че отказът на човека Христо Явашев, избягал от България през 1957, не само да се върне като 83-годишния Кристо & Жан-Клод в България днес, но и да говори на български език и за България като негова родина, се дължи на абсолютното му неприемане на комунистическия режим, който продължава да управлява страната, макар и “под прикритие”. Тяхната недоказана презумпция бе, че Кристо няма нищо против онези българи или онази част от България, която не се асоциира с комунистите.

В интервюто Кристо характеризира България по времето на своето бягство през Прага, Виена и Женева до Париж – а това са 50-те години на миналия век – три пъти: като “тъпо място”, “скучно място”, “това ужасно място”, а академията по изобразителни изкуства, където се е учил на живопис,  като “ужасно провинциално, консервативно място”. На въпрос кои български художници познава и цени, той спомена Жорж Папазов и Жул Паскен (”но той е евреин и не кой знае колко интересен живописец”). През останалата част от 29-минутния си монолог Кристо не се завърна на темата България, а говори за същността на творчеството си и любовта между него и починалата през 2009 негова съпруга Жан-Клод. Между тази любов и творчеството им Кристо не прави разлика.

Кристо & Жан-Клод е авторският бранд, с който се подписват произведенията на двамата, дори и след смъртта на Жан-Клод. Личният им сайт в интернет носи същото име. Страницата от сайта с curriculum vitae на двамата започва по следния начин:

         “1935 Christo: American, Bulgarian-born Christo Vladimirov Javacheff, June 13, 1935, Gabrovo, of a Bulgarian industrialist family.

Jeanne-Claude: American, French-born Jeanne-Claude Marie Denat, June 13, 1935, Casablanca, of a French military family, educated in France and Switzerland. Died November 18, 2009, New York City.”

В интервю за Дарик радио, взето в Ню Йорк през 2010 (https://dariknews.bg/novini/interviu/kristo-pred-sedmicata-na-darik-nqma-nashi-kolekcioneri-v-bylgariq-579676), Кристо споделя: “През всичките тези години бях безотечественик. Но не гражданството, а идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме. Жан-Клод и аз живеем чрез изкуството. Нямаме офис, работно време. Всички проекти се финансират от нас. Нямаме донори, помощи от правителствени агенции, нищо. Парите не идват от продажбата на книги, филми, пощенски картички, фотографии, а само от продажбата на оригиналните произведения на изкуството. Това означава, че трябва да продаваме, за да платим милионите долари цена за проектите. А кой купува нашето изкуство? Кои са нашите колекционери? Те са около 10 хиляди по света и нито един от България. И поради тази причина няма защо да се говори или мисли за България. Мога да отида само там, където е важно за нашето изкуство. Там където има колекционер, който го купува. Да изнеса лекции, да се видя с инженери във връзка с някакво разрешително. Ходя до всяко едно място, където се интересуват от нашето изкуство. Толкова много обичам нещата, които правя, че не искам да прекарам и една минута в нещо, което не е свързано с тази ми страст.“

Без да искам да обидя читателите, които познават изкуството на Кристо & Жан-Клод, за онези, които не са внимавали какво става по света, ще спомена накратко, че те са известни със своите временни “опаковки” с плат на иконични архитектурни обекти като Пон-Ньоф в Париж (1975-85) и Райхстага в Берлин (1971-95), както и с грандиозни инсталации от плат върху реката Колорадо (1970-72), “Чадърите” в Япония и САЩ (1984-91), “Вратите” в Сентръл Парк, Ню Йорк (1979-2005) и “Плаващите кейове” върху езерото Изео (2014-16). От началото на своето творческо съжителство употребват варели за създаване на различни по вид и големина структури. От текущата изложба в Серпентайн Галери в Хайд Парк, Лондон се вижда, че, като се започне от първата “Стена от петролни варели” през 1962, създадена като реакция на вдигането на Берлинската стена през 1961, в течение на 56 години този материал е занимавал постоянно творческото им въображение. През 1977 се появяват първите скици на Мастаба. В Хайд Парк е първата осъществена Мастаба от 7,506 варела, прелюдия към огромната структура, която Кристо възнамерява да изгради в пустинята край Абу Даби от 410,000 варела.

Въпросът дали Кристо принадлежи на българската култура е открит за дискусия. Той самият не споменава такава принадлежност. В творчеството му няма нито един белег или асоциация с България и българските му корени. То е непознато и съзнателно непризнато от българската културна общност. Не е заинтересувало нито един богат български колекционер.

Въпреки това има културни българи, на които им се иска Кристо да “се върне”. Не физически, а като културна величина. Но трудният въпрос е защо трябва тази културна величина да се квалифицира като българска?  Кристо трябва и може да бъде признат като световен художник. Но защо да го насилваме да бъде част от българската художествена традиция, когато той не е?

По какво културният национализъм се различава от идеологическия? И в двата случая нещо се обявява за “свое”. И в двата случая съществуват подбуди, за които се намират добри оправдания. И в двата случая позицията – житейска или творческа – на обекта на интерес не се взема под внимание. И в двата случая целта е да се запълни някаква празнина.

Проблемът за разбиране на емиграцията е тази празнина, която носи името България. Някои отвътре трябва да се заемат да я запълнят!



[1]  Председателят на ДАБЧ Петър Харалампиев пред в. “Сега”, 15 август, 2018: https://segabg.com/node/15104:

“Как ви хрумна тази инициатива: с писма да връщате емигрантите отново в България?

- Това е част от цялостна стратегия на Държавната агенция за подпомагане на процеса на завръщане на българите в България. Наричаме го “писма“, но това не са точно писма. Говорим за всякакъв тип комуникация с българските общности зад граница. Има регистрирани над 1050 организации, с които работим. Чрез имейл, чрез разговори по скайп и по всякакъв начин на комуникация търсим различни поводи и причини. На 1 март по наша инициатива в целия свят в 12 часа локално време всеки българин, който имаше възможност, си върза мартеница, върза на негов приятел или колега, който не е от България, разказа за мартеницата и за това, че страната ни председателства ЕС. Уникален успех постигнахме в Куала Лумпур, в Нова Зеландия, Япония, САЩ, в целия свят кипна българската общност. Използваме контактите с бъгарските общности да ги свържем с работодатели и тук в България. Когато имаме информация за тях, че не достигат специалисти, известяваме председателите на съответната общност за интереса и ги насочваме да проверят дали има желаещи. Опитваме се да улесним българските работодатели да контактуват с българите в чужбина да се върнат тук. И виждаме, че има голям успех с българите в Бесарабия, които спасяват туристическия сезон и на морето, и на планината. Без тях сезонът ще бъде мъртъв.

- Как си обяснявате това, че някои политици виждат в българите зад граница опасност?

- Не, не са опасни. Една друга България живее зад граница. Ние трябва да приемем това. Ние, българите, тук и зад граница, сме едно. Ние сме една нация, няма да я има България, ако ги захвърлим тези хора. Това не са невъзвращенци, не са лоши хора, в повечето случаи са напуснали България не от добро. Та те са едни от най-големите инвеститори в България, трябва да им свалим шапка.  Те не само не са заплаха, те са бъдещето на България, без тях страната не може да се развива нормално.

- През годините сте работили за различни проекти като ансамбъл “България”, продуцирали сте в България концерти на прими на сръбския поп-фолк. В контекста на хорото в Рилските езера, кога едно родолюбиво начинание се превръща в кич?

- Самата идея да се направи такова хоро не е лоша, за “Гинес”, да се покаже красотата на българския фолклор. Но да се влиза с дрехите в езерото, което е защитена територия, това излиза извън границите на нормалното и граничи с кича. Да, много е красиво на снимка да ги видиш, че танцуват, но ако стане в Съединените щати, може и затвор да има. Патриотизъм е само тогава, когато се спазват законите. Нали трябва да даваме пример. Патриотарството, думкането по масата, веене на байряците след 5-6 чашки – това е дефицит в образованието и в познаването на законите. Модерният патриотизъм е да спазваш законите и ако не ти харесват, да намериш съмишленици да ги промениш, да защитаваш семейството, вярата, традицията. Това е патриотизъм в действие.” Този текст да се сравни с текста на Николай Слатински от другата бележка под линия.

 

[2] Проф. Николай Слатински в пост във ФБ разказва за срещата си със свой бивш студент:

“- Ето какво става! – с три езика, с две магистратури, само на тази работа ме взеха! До края на годината се изнасям за Лондон. Броя месеците и се махам! Скоро няма да им стъпя тук! Не става, професоре, човек по честен път и с дипломи, без връзки, без партийна протекция, без да си плати с пари или тяло не може да пробие! Пробвах и в университети. Знаете ли какво е обидното? Навсякъде виждах хора – били преди в структурите на сигурността и отбраната, взели си пенсиите, при това никак не лоши. И продължили като цивилни. Нямам нищо против никого. Не мога да обобщавам. Всеки случай е индивидуален – един може много още да даде, друг малко, трети нищо. Но говоря не за частните случаи, а за общия: на стотици места, където не се иска особен професионализъм от работата по-рано в системата за сигурност и отбрана – седят и решават кръстословици хора с пенсия и заплата. А младите? Мога да ви кажа за най-добрите студенти от моята група. Един разкарва пици. Друга къса билети в киното в мол. Трета е … помощник-фризьор, каквото и да значи това. Ето ме и мен – с писъмца и колетчета. Около 24 май се събрахме и знаете ли какво – никой не каза, че ще остане тук. И всички съжаляват, че още са тук. А така ми се искаше да стана преподавател, сърцето и душата си щях да раздам. Вие поне ме знаете! Какво да правя? Не, не чакам отговор.

Протегнах ръка за довиждане и му казах следното:

- Онзи ден си говорихме с трима колеги. И единият сподели нещо, което останалите също си го мислим. Не можем да си позволим да казваме на всички свои студенти – спасявайте се оттук, търсете реализация там, където ще ви оценят! Нямаме сили да им го кажем, нямаме и моралното право да ги посъветваме така, защото студентите са с различни възможности и шансове да успеят – някои ще си съсипят живота в чужбина. Но понеже нашите деца са се случили умни, трудолюбиви, борбени и със силен характер, ние можем да си позволим, имаме моралното право да ги посъветваме: Деца, спасявайте се оттук, търсете реализация там, където ще ви оценят, изградете се като специалисти! Иначе алтернативата ви каква е – некомпетентността, простотията, алчността, арогантността, корупцията, нарцисизмът тук да ви унищожат като професионалисти. А когато България реши да се опомни и да отхвърли цялата тази некомпетентност, простотия, алчност, арогантност, корупция, нарцисизъм и се вземе в ръце, тя ще трябва да има на кого да разчита – на вас и на такива като вас. Така че нямате избор – в името на България се спасявайте оттук, търсете реализация там, където ще ви оценят!”

Публикувай коментар

*