ПОБЕДАТА НА ЕМОЦИИТЕ

Две обстоятелства ме правят страничен наблюдател в разгорялия се спор за ролята на цар Борис и претенциите на неговия син: потеклото ми е френско-австрийско-българско и в семейството ми няма хора, загинали от човешка ръка. Сиреч, аз не познавам от личен опит най-ужасното престъпление, по което нормалните хора не може да имаме различия: насилственото отнемане на човешки живот от друг човек, независимо дали е по религиозни или някакви други идеологически подбуди или от лична омраза. Но емоционално натовареният и несъмнено откровен постинг на една моя доскоро непозната ФБ приятелка, българска немкиня, Katherina Theresa Albert, ми даде ключ към този спор, който искам да споделя. Аз я почувствах. Повярвах й.

Ключът е, че този спор може единствено да бъде спечелен от емоциите. Рационалните аргументи са слаби и неадекватни – дори неморални – и не издържат на душевната натовареност, която необратимо бележи съществуването на лично преживелите трагедията хора. Загиналите живеят в паметта на оцелелите и техните деца. Паметта, най-силното душевно оръжие на всеки човек, не може да бъде заличена нито пък опровергана. Да оспорваш правото на човека, който стои постоянно, докато е жив, край гроба на своя баща, дядо, майка или чичо, да мрази престъпника и да иска възмездие, е все едно да си на нечие погребение и да се опитваш да прекъснеш почтителната тишина, четейки на висок глас исторически трактат за вината или героизма на бивши величия. Звучи нецензурно!

Ние, хората, създаваме и пишем историята, но не сме история. За да има рационалният исторически аргумент достатъчно авторитет, че да се утвърди като историческа истина, трябва събитията да бъдат огледани от голямо разстояние от поколения, които не са участвали и нямат памет за престъпленията. Душевно неангажирани историци! В края на спора за заслугите или престъпността на цар Борис никой, абсолютно никой не промени (или няма да промени) позицията, с която влезе в този спор. Невежеството – и на Кристиан Аманпур, и на Симеон (който освен всичко е и неителигентен) – предизвикало спора, е гротескно, но оправдано, стига синът да не се е стремял съзнателно да оневини баща си и да изтъкне себе си.

Но в човешките постъпки няма нищо еднозначно. Самият цар Борис е участвал в геноцида, организиран от Хитлер, не защото е искал и го е планирал, а защото е бил заварен да царува в точно този историчеси момент. Симеон е един огорчен от живота бонвиван, който изживяваше комплексите си за малоценност като министър-председател на България, поставен там от задкулисни играчи. Но той ли е лично и едностранно отговорен за управлението си или задкулисните играчи? В каква степен немското население е съ-отговорно заедно с Хитлер и националсоциалистическата партия за ВСВ и съпътстващия я Холокост? Този конфликтен казус, по който никой няма все още последната дума, е сюжет за романи и филми до ден-днешен, въпреки моралното себебичуване и пречистване, извършено от немската нация през последните 30 години.

Еднозначна и безупречно морална е само мъката от погубените човешки животи, които живите помнят. И ги помнят все по-ярко, колкото повече се отдалечават от момента на смъртта – това е свойство на паметта. Прекъснатият живот няма алтернатива!

Но в мащаба на човешкия живот се правят изводи и вземат решения, които са неизбежно несъвършени. Престъплението подлежи на наказание! И тъкмо наказанието – независимо от съзнаваните му несъвършенства – е онова, което успокоява в някаква степен душевните страдания. Цар Борис и хората около него не са били никога подложени на съд, т. е., институцията, представляваща моралните норми на българското общество, никога не е въздала справедливост по неговия случай. И това поражда недоразуменията, споровете, враждите, обидите по асоциация, омразите. Да се спори с антисемит е все едно да водиш диалог с радиото. Но да убедиш нормалния човек в своите чувства е благородно и постижимо. В края на краищата антисемитизът не е продукт на цар Борис. Няма документи, в които той да изразява антисемитски възгледи. Българският антисемитизъм е продукт на българската общност. От друга страна, глупаво е борбата с антисемитизма да се води като борба с антисемитите. Съпротивата срещу антисемитизма е в това да се спре производството на антисемити.

Всички ние изпитваме необяснимо удовлетворение, когато извършителят на престъпление си получи заслуженото. Но кое е заслужено? Колко е заслужено? Променя ли се престъпникът от това, че си е получил заслуженото? Категорично отхвърлям всеки опит за морален релативизъм, защото всички ние различаваме доброто от злото и имаме мярка за справедливост. Но реалността на човешките отношения и общности е такава, че справедливост и възмездие никога не се постигат в някакъв съвършен, идеален вид.

Което не означава, че трябва да спрем или че ще престанем да защитаваме чувствата си и каузите си, да оправдаваме несъвършенствата си и да се опитваме да пишем историята така както ни се вижда през нашия силно изкривен от пристрастията ни поглед. Това ни прави общност. Но не нам е съдено да издадем последната присъда над онези, които са били сред нас и са се държали като престъпници на неписаните човешки закони.

 

Послеслов за моите еврейски приятелки, които уважавам за онова, което заслужават, и с които не се съгласявам, когато прекрачат мярката. Обръщам се към вас, не ЗАЩОТО сте еврейки, а защото вашите човешки качества и ценности резонират с моите. Но понеже държите на тази идентификация и се проявявате с нея, трябва да я спомена.

Реторичният въпрос е: какво значение за моята личност има, че съм се родил в България? Освен че познавам културата и функционирам в езиковата среда, моята личност е изградена и се проявява с характеристики, които са индивидуални: ум, характер, енергия, емпатия, добрина, съблюдаване на закона, морални ценности…

Вие живеете в три различни държави, които не са еврейски, и всяка е организирала живота си в съответствие с местните условия. Но в същото време светът е толкова отворен, че съществуват все по-малко случаи и каузи, в които е необходимо да принадлежим на племето си. Трибализмът е нещо ретроградно.

След 5-6 години живот в Айова Сити, Айова ние с жена ми имахме вече достатъчно нови приятели американци. И съвсем случайно установихме, че повечето от тях са с еврейски произход. Но това се беше случило съвсем непреднамерено. Спонтанността, според мен, се дължеше главно на това, че новите ни приятели не се идентифицираха като евреи и нито веднъж не споменаха думата холокост, нито се тупаха в гърдите, че се борят с антисемитизма. Те бяха просто високо издигнати професионалисти с чудесни лични качества и без personal agenda. Всеки от тях, оказа се постепенно, беше преживял лично или чрез близките си нещо от ужасите на Холокоста – но това стана ясно едва след като се сближихме дотолкова, че да си разказваме житейските истории.

В контекста на сегашния, а и други скорошни спорове, мисля, че е важно да се забележи и отбележи, че повечето от моите приятели не-евреи тук, във ФБ, се въздържат да вземат отношение. Заяждат се само явните антисемити. И това въздържане е, защото тях ги е страх да не би и за най-невинното твърдение, което не следва вашия канон, да бъдат обвинени – напълно неоснователно – в антисемитизъм. Вие сте окупирали територията и, колкото това е да ваше право и привилегия, не допускате в нея ни най-малкия разумен аргумент, който според вас противоречи на вашите чувства и вашата истина. Така вие отблъсквате онези, които са на ваша страна, но от различни позиции, и предизвиквате ругателите, отрицателите, истинските антисемити, които само търсят повод да сипят своята злъч.

Светът, според мен, е отишъл по-напред от това, и вие наливате масло в огъня на антисемитизма, който е по-често реакция, отколкото активна позиция. В последното може и да не съм напълно прав, но поне в някаква степен човешката психология работи точно така: като реакция на предизвикателства. Вторият ми реторичен въпрос е: какво това помага на вашето щастие или на вашите цели в живота?

Публикувай коментар

*