НА ЕМИЛИЯ С ЛЮБОВ

Този коментар ми беше поискан от Емилия Миразчийска, издател, редактор, преводач и прекрасно умен читател. Добре щеше да бъде, ако можех да го напиша след събитието, но мисля, че имам какво да кажа и преди него.

На Емилия е трудно да се откаже. Тя е жена с големи идеи, с чувство за литературата – което е повече от вкус – и с щедрост, която няма равна между онези в България, които са се посветили на красивото слово (belles lettres, или на български казано белетристика). Не ме напуска усещането, което вече се е превърнало в убеждение, че ако Емилия имаше достатъчно пари да развие своето издателство Скалино така както тя го вижда, книгите издавани от нея щяха да са най-добрите, най-четените и най-търсените. Съответно и авторите на тези книги щяха да получат необходимото признание и ранг. В българската литературна нива щеше да има някакъв порядък, аналогичен на порядъка, който съществува в страните с литератури, които се смятат за световни: английската, американската, френската, латиноамериканската и немската.

Но какво ли в България е в порядък?

Сред тази социална и политическа бъркотия, сред този исторически хаос, който цари в съзнанието на българите днес, Фондация Елизабет Костова е един изолиран, донкихотов опит да се внесе смисъл и порядък. Събитието, което Емилия почти на шега ми предложи да коментирам – просто от любопитство – е “Столица Литература 2013” и то предшества и почти съвпада със Созополските семинари по творческо писане 2013, които са the brain child на Елизабет, една американка, посветила пари и енергия на окултуряването (занимание различно от култивиране) на българските писатели.

Завиждам на онези, които ще слушат Ричард Русо и ще му задават въпроси. Добър човек, ерудиран литератор, майстор на четивни истории, сръчен сценарист, Русо е измежду ненатрапващите се съвременни американски писатели, които знаят как да си вършат работата, т. е., да пишат. Той е писател, създаден в академичния инкубатор за писатели – стотиците университетски програми по творческо писане, които бълват формално сръчни, но в 95% литературно посредствени писатели всяка година – и е прекарал живота си като учител на писатели. За Владислав Тодоров не знам почти нищо, затова го смятам за “невинен” (добър автор, сценарист и учител, т. е.) до доказване на противното.

В САЩ, това огромно “претопяващо хората гърне”, писателските програми са начин хората, които са нещо повече от графомани, да си изкарват прехраната: те отварят вратите към университетски позиции, а това означава осигурен скромен доход и свободно време за писане на проза и поезия. Нито един голям писател не е станал Голям, защото се е учил в такава програма (пример: Фланъри О-Конър). Големи писатели обаче – например Реймънд Карвър, Филип Рот, Кърт Вонегът, Джон Чийвър, Робърт Пен Уорън – са преподавали творческо писане, докато започнат да печелят достатъчно от книгите си. Необходимо е да кажа, че “Голям писател” е онзи, който предизвиква респекта и уважението и на онези читатели, които не харесват книгите му, и на онези критици, които му намират недостатъци от технически или идеологически характер.

Несъмнен плюс на програмите е, че младите кандидати за писатели попадат под обаянието на такива личности. Това е достатъчно, за да се тества техния природен талант … не да пишат, а да създават текстове-метафори. Но колко са големите писатели, които са ставали преподаватели? И колко са истински талантливите ученици сред мнозинството неспособни да се издигнат над нивото на простото владеене на занаята?

И най-сетне, колко са хората, които в България имат нужда да слушат лекции по творческо писане?

Настоявам, че само с този висок критерий може истински да се оцени стойността на един курс, семинар или просто лекция по творческо писане. Иначе днес върви всичко. Писателите стават все повече и повече, големите писатели стават все по-малко и по-малко.

И ето, докато пиша това, моят приятел Христо Блажев постна във Фейсбук следния цитат от Марио Варгас Льоса, по думите на всички, които го видяха и чуха в София, един Голям писател: „… по-­рано замисълът на произведенията е бил те да надживеят своето време, да пребъдат, да продължат да живеят у следващите поколения, докато днес творбите се създават, за да бъдат незабавно употребени и да изчезнат – като вафлите и пуканките. Толстой, Томас Ман, а в по­-близко време Джойс и Фокнър са писали книги, предназначени да победят смъртта, да надживеят своите автори и все така да увличат читателите от бъдещето, да им въздействат.” А днешните писатели пишат, защото а) писането и особено публикуването изглеждат и са лесно достъпни и б) никой не очаква/поставя пред тях задачата да победят смъртта и да покажат, че човекът не просто ще оцелее, а ще надделее (според Фокнър).

Книгите на големите писатели са метафори. Книгите на средните писатели са красиви истории, които не могат да надскочат действителността, от която са взети. В днешно време авторите аспириращи за някаква литературна значимост пишат експериментални книги, в които измъчват словото, за да изцедят от него повече смисъл, отколкото то може да носи. Книгите на посредствените писатели са просто развлечение. По закона за социалната пирамида, без долните две категории, не би ги имало тези, които са заслужили да бъдат на върха.

С една дума, нещата са напълно естествени и нормални. Неестественото и ненормалното започва там, където, поради липса на сериозен литературен вкус и критерии у издателите и поради отсъствието на сериозна литературна критика, стабилните литературни ценности (каквито има предвид Льоса) се подменят с пазарни, лични или конюнктурни съображения.

В България се прибавя и пълното отсъствие на редакторска институция. Няма голям автор по света, който да не се е оставял да бъде редактиран. Особено силни книги са се получавали, когато големият талант е попадал на голям редактор – което всъщност не е толкова рядко, понеже на това ниво има афинитет от висш порядък. И особено слаби книги достигат безпрепятствено широки читателски маси без минимална редакция. Така посредствеността възпроизвежда себе си.

Представи си писателите като маслинови дървета. Най-хубавите маслини раждат старите: преживяли, обрулени от вятъра, опечени от слънцето, чворясали дървета. Има маслинови гори на богати почви и маслинови гори на бедни почви. Писателят обира зрелите маслини и ги пресова, за да изтече тяхното зелено-кехлибарено олио: колкото по-зрели, толкова по-богати на олио –  жизнен опит – са те и толкова по-качествен зехтин ще се получи. Колкото по-добра е пресата – талантът за словотворчество – толкова девственият зехтин ще струва повече от суровината: личният живот на писателя, така безинтересен за читателите, ще овкусява и възвисява живота на много хора, които не са познавали дървото.

Ако става дума за техниката на писане, тя най-добре се научава с четене. Не с лекции. Не с разговори. Взаимната критика на несъвършената форма – текстовете, които пишат студентите по творческо писане – се изтъква от заинтересуваните участници като тайната, която бъдещите писатели не могат да открият никъде другаде. Наистина, това може да е полезен процес за придобиване на техника. Но писателят не е музикант, който интерпретира написана от друг човек музика. Писателят е  фанатично любопитен за живота около него, живее го и го наблюдава. Той чете книгите на своите предшественици и сам намира своя уникален начин да опише онова, което смята за важна истина.

Както е казал големия Хемингуей, „ПОЗНАНИЕТО [за света натрупано от личен опит] ИЗИСКВА ПОВЕЧЕ ОТГОВОРНОСТ ОТ ПИСАТЕЛЯ И ПРАВИ ПИСАНЕТО ПО-ТРУДНО.“

В днешния български хаос, безотговорността на писателите и издателите най-вероятно означава оскъдно познание. Дали е оскъдно, защото не четат, защото не са любопитни, защото не наблюдават достатъчно или защото не живеят живота, никой не може да каже със сигурност. Сигурно е, че последното, което ще ги направи добри писатели, е преподаването на творческо писане.

България днес е материал за страхотен роман. Не се е появил, мила Емилия, страхотният писател, който да има таланта и смелостта да се заеме да го напише. А може би той е сред нас и го пише, но не се е появил издателят, който да го намери, редактира и публикува.

Comments
Един отговор на “НА ЕМИЛИЯ С ЛЮБОВ”
  1. Златко, ти си ме почел подобаващо с този пост, за което ти благодаря. Но аз вярвам, че и писатели са се появили, т.е. аз съм ги намерила писателите, които да са интересни за мен като читател и издател, които са достатъчно талантливи и можещи, за да намерят и ако трябва да създадат (както го иска Умберто Еко) своите читатели. И издателят се е появил, просто е въпрос и на шанс и подкрепа от други хора, които оценяват усилията му, този издател да оцелее като такъв. Тук, разбира се, говоря за себе си.

Публикувай коментар

*