Силата на съдбата (3)

6. Юлия Кръстева

Ако се приложи стриктно принципа на несигурността на Хайзенберг по отношение на влиянието на наблюдателя върху наблюдаемото и теорията на Томас Кун за парадигмите в социалните науки, няма съмнение, че колкото по-отдалечен в социално отношение е социологът от обществената група, която изследва, толкова по-обективни ще бъдат неговите подходи и по-безпогрешни неговите заключения. Натрупаната през последните десетилетия културологична литература обаче подлага на преоценка валидността на това твърдение: оказва се, че културите се поддават трудно на обективно наблюдение от хората, които се намират извън тях, включително и от онези, които са напуснали родната си култура и се опитват да я интерпретират като хора извън нея.

Модерната социология сравнително успешно преодолява тази неподатливост на културите към чужди наблюдатели с метода на Participant observation (участващ наблюдател). Ударението пада върху наблюдател (вместо интерпретатор), който извършва наблюдението си отвътре, в културната сърцевина на наблюдаваната група. В съчетание с историческата социология, този метод включва наблюдение не само на взаимодействията между членовете на групата, но и на пътеката от документирани исторически събития и реакции на групата към тях. Фигуративно казано, обратно на Бйелич, който смята, че ако някой те замеря с лайна, ти трябва да му отговориш като лайно, убедителна критика на херменевтичните подходи към културата може да се направи от позициите на участващия наблюдател, въоръжен с инструментариума на историческата социология. Главната цел е търсенето на каузалност на базата на документален материал.

Юлия Кръстева е институция, самосъздала се във френската култура и, поради монументалността на интелектуалния й принос, превърнала се в съставна част на френските институции. В есето си “България, страдание мое” писано през ноември 1994 и публикувано през 1995, тя заявява и тълкува за първи път своето отношение към България. С него Кръстева издава своята ранимост – нещо, което е табу за човек, функциониращ под властта на френския вкус. Ето защо само вътрешно нечувствителния човек ще се втурне да критикува съдържанието на това есе преди да е разбрал импулсите, от които се е родило. Отговаряйки на въпроси за него през 1997[1], Кръстева говори за  изгнанието, което е “трагедия, но също и спасение. Не трябва да се забравят тези две негови страни; ако човек забрави едната, мисля, че ще сгреши. Болезнено е да изгубиш корените си, някакво „гражданство“ – все едно, че убиваш майка си, – и същевременно се дистанцираш от всичко, както от себе си, така и от приемащата те страна. Ставаш бдителен.” Изгнание е тежка дума, може би най-драматичната от всички синоними, обозначаващи живота извън родното място, но Кръстева я употребява уверено, без да оставя съмнения, че не се отнася за нея. Нейното блестящо интелектуално описание на имигрантското състояние, до което стига всеки човек, интегрирал се в неродна култура и същевременно способен на интроспекция, сплита в едно интелектуалните и моралните му измерения дори само с това, че то обяснява не емиграцията, а изгнанието. Емиграцията е преместване в друга дъжава – изгнанието е морално изпитание.

Не може да се твърди със сигурност дали Кръстева осъзнава, че това нейно есе е писано от прекалено лична, едва ли не интимна гледна точка, за да обясни едно национално състояние, което предизвиква тревога (обективно, не само у нея) и което а) трябва да бъде обяснено и б) лекувано. Обяснението тя търси в православието, лечението – в изучаването на моралните философи на Европа и подобряването на езика, а оттам и на вкуса. За модел й служи Франция. Този модел неусетно за самата нея превръща началния интимен и състрадателен тон, който отговаря на душевното й състояние – едновременно вътре във и вън от България, както тя самата заявява – в назидателен. Няма интелект, който да е в състояние да избегне такова изместване, когато се опитва да събере в едно методи и култури, които са асинхронни. Все едно да искаш солисти от български фолклорен ансамбъл да пеят в парижка постановка на “Силата на съдбата”. Блестящият автор пада във вълчата яма на собствените си методологични предпочитания.

Но в своето несъгласие със съдържанието му, вместо осъждане и отхвърляне на написаното от Кръстева – нещо, което би било признак на лош вкус и дори арогантност, разумно би било да го анализираме и видим полезното в него. Грешките на добрия автор са не по-малко полезни от постиженията му, защото той винаги търси истината и пише кохерентно, заблудите му са искрени и изводите му са адекватни на въпросите, които си задава, и на методите, с които търси отговорите.

В случая става дума за опит да се интерпретира една локална култура от позициите на друга. Другата смята себе си за по-висока, едва ли не за универсален стандарт. Казано в стила на Кръстева, тя не харесва вече мусаката, която навремето е приготвяла майка й, защото е свикнала да вечеря с Coquilles Saint-Jacques à la sauce Béarnaise. Във всяко такова съпоставяне има неизбежни елементи на снобизъм, но неговата истинска стойност е в това, че от него научаваме  много повече за авторката му, отколкото за културата, от която тя се интересува. Грешката на Кръстева е, че гледа на България като на пациент, който се нуждае от психоанализа и чиито проблеми могат да бъдат обяснени с лингвистичните теории, в чието създаване тя самата има принос. Според тези теории езикът е структура, която може да обясни културите, и своето обяснение за българското състояние тя търси в “непохватния синтаксис”, в “тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност”. Те я отклоняват от френския вкус. ”Френският вкус” – продължава тя – “е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика, едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори, в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност.” Дори неуместният й опит да търси обяснение на БКС в православието минава през езиков анализ на Светата троица.

Жената на кушетката в това есе всъщност е самата Кръстева. Тя се опитва да превърне изгнаничеството в културна позиция. Тя призовава “от една страна, да се доразвият езиците и националните култури, а от друга, да се подпомагат тези все още редки, макар и множащи се видове, да се защищават тези хибридни чудовища, каквито сме ние, мигриращите писатели, които рискуват онова, което не се знае нито тук, нито там.” Но колкото вярно и красиво да е описала състоянието си, Кръстева дълбоко се заблуждава, че чрез него може да се постигне задоволителен обяснителен модел на България. Или на която и да било локална култура. Локалното се съпротивлява на интерпретации, несвързани с неговата история – от къде идва и накъде отива – както и на влияния и привнесени отвън модели. Илюзията за глобалност, която днешните съобщителни технологии внушават, всъщност изважда наяве скритата допреди непреодолима сила на локалното. На фона на глобалността, локалното – БКС – изпъква с неподозирана внушителност.

За да бъде картината пълна, важно е освен това да се намери социологично опровержение на натрапената през вековете илюзия, че съществува йерархия на културите. Йерархиите са продукт на оценъчно мислене, поради което херменевтиката не може да мине без тях. А социологията е аналитичен портрет, не оценка. И достоверността на този портрет е в правопропорционална зависимост от количеството доказателствен материал употребен за изследване на процесите, които са довели локалната култура до състоянието й в дадения момент. С една дума, това, че познаваме добре френското общество се дължи на количеството документирана история за него, олицетворяваща неговия континюитет – не на това, че при моментното му наблюдение днес то ни изглежда по-ясно категоризирано от българското.

Това заблуждение за съществуването на по-високи и по-ниски локални култури, по силата на иронията, личи най-добре на нивото на езика. Според съвременната теория за езика като вродена способност на мозъка, която всеки човек развива в зависимост от речта, която чува веднага след раждането си, всеки език може да изрази всичко за човека и неговото състояние и то в еднакви степени на изразителност, поетичност и информативност. Това е така, защото езикът в социума е функция, а не структура; следствие, а не причина. Българският език несъмнено не претендира да изразява вкус, нито е продукт на вековни философски занимания, но за него важи със същата сила твърдението, че е акт на общуване между хора, които споделят еднаква реторика, едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори, само че в едно нестабилно общество. Какво оценява Кръстева тук – обществото или функцията на езика? Идиличната красота на Ботевото “Настане вечер, месец изгрее. Звезди обсипят свода небесен. Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен” не е по-незначителна, безвкусна или маловажна от Верленовото “Les sanglots longs des violons de l’automne blessent mon coeur d’une languer monotone.”

Всяка култура има своите езикови регистри: едни класи говорят изискана реч, други говорят просташки, а някъде по средата тези говори преливат едни в други. Езикът обаче е следствие от националното самосъзнание – от “стабилното общество” или от търсещото себе си общество – а не негова причина. Не езикът е направил френското общество стабилно, а стабилитетът на френското общество е намерил израз във френския език. И този език никога няма да бъде модел за българския, в който се оглежда българското общество.

С голяма вероятност може да се твърди, че Юлия Кръстева е гледала “Силата на съдбата” и се е вълнувала от нейната музика – едно универсално, надкултурно преживяване. Малка е вероятността обаче да е чела Захарий Стоянов; например, тя е сбъркала годината на Освобождението, вместо 1878 е писала 1875, и тази грешка не е поправена в оригиналния текст на нейния персонален сайт[2]. А какъв поучителен пост-структурален и/или психоаналитичен анализ би се получил, ако беше го чела и се беше заинтересувала от него и от другите езикови извори, от които тече днес “обезобразената” (според нея) българска реч!

За Васил Левски, тя казва в едно интервю за Le Nouvel Observateur през 1992 година, посветено на София: “Този дякон от 19 век е имал навика да се крие в Драгалевския манастир, близо до София, където понякога нашето семейство прекарваше уикендите си. Левски се е борил против турците. След като го арестували, той разбил черепа си в стената на килията си, за да избегне мъченията. Може да видите паметника на Левски в центъра на София.”[3] Този “личен” спомен за Левски тя свързва със стадион “Васил Левски”, където е ходила да вика “Хайде, Левски!”, когато любимия й отбор е играел срещу ДНА (Дом на Народната Армия).

Спомените навяват меланхолия. Задълбоченото опознаване на рождената култура свидетелства за отговорност пред съдбата. Изгнаникът, дори най-интегрираният в гостоприемната култура, каквато е Кръстева, се люшка между меланхолията и отговорността. Поуката от нейните интерпретации на България е, че симпатиите, които изпитваме към меланхолията, не бива да ни заслепяват за отсъствието на отговорност. Ако българското общество е обект на наблюдение с оглед постигане на консенсус за неговото съвременно състояние, това наблюдение трябва да се извърши без сантименти, системно, и с инструментариума на историческата социология. Ако някой се заеме с това, дали ще го извърши отвътре или отвън, престава да бъде проблем. Важно е да го извърши с методология, която максимално изключва намесата на личния фактор.

 

7. Съдба

Силата на съдбата е ярко показана в операта на Кристоф Вилибалд Глук “Орфей и Евридика”. Орфей, сладкогласият аргонавт, който с божественото си пеене е омайвал всички, дори камъните и боговете, и е успял да надпее Сирените и да спаси кораба на Одисей, е постигнат от нещастие: по време на сватбата им, любимата му Евридика е подгонена от сатир, стъпва в гнездо на отровни змии и умира от ухапване. Сърцето на Орфей е толкова тъжно, че той пее песен, която размеква душите на всички нимфи и богове и нимфите го накарват да отиде в долния свят и изведе оттам Евридика. Там долу неговата музика успява да стопи сърцето дори на пазителите на долния свят, Хадес и Персефона, и те му разрешават да вземе Евридика при едно условие: да върви пред нея и да не се обръща, докато и двамата не стигнат горния свят. Едва дочакал да стигне горния свят обаче, Орфей губи търпение и се обръща. Евридика, която още не е престъпила прага към този свят, отново изчезва, този път завинаги. Дори най-възвишеното изкуство се оказва слабо, за да преодолее трагичността, носена от съдбата.

Глук е роден в Бавария, но французите го смятат в голяма степен за френски композитор, понеже през голяма част от живота си е творил в Париж, където е композирал осем опери на френски език. Орфей, според някои гръцки източници, се е родил в Тракия, но е живял в подножието на Олимп. Превърнат в герой от митологията, на кого принадлежи той: на гърците, на наследниците на траките, или на французите?

Нека бъдем смирени и се съгласим, че Орфей принадлежи на човечеството, защото символизира човешкия гений да твори музика и човешката съдба да преживява трагедии въпреки добродетелността. Но Евридика? Не е ли тя също толкова трагична? В едно българско стихотворение, сътворено през 21 век от жена, трагедията на Евридика е показана в един внезапен, гениален стих: “Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.”[4] И акцентите на цялото стихотворение изразяват метафорична дълбочина и … ВКУС! “Аз те следвам …/ Вярвай, че те следвам …/, макар че стръмна е надеждата… не се обръщай, не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай/ Сбогом, сбогом, сбогом.” Евридика знае, че Орфей ще се обърне и върви след него водена само от – не от надеждата – от илюзията на любовта.

Нека бъдем прозорливи и се съгласим, че написания през 2012 година на български език роман “Възвишение” от Милен Русков, е езиково чудо, невъзможно в една дирижирана езикова среда. Това е текст, който ОТРАЗЯВА философията на себеосъзнаването на една балканска нация и го прави с езиково въображение, адекватно на нестабилното й състояние. А какво е адекватността, ако не вкус!

Нека се съгласим още, че на зова на Паисий, отправен към българите още през средата на 18 век, да познаят историята си, още не е отговорено с необходимата научна обективност. Българите не са стигнали до простите неща, на които почива метода на историческата социология. Преведени на лаически език, те се свеждат до две твърдения. Едното е, че съгласие се постига най-лесно, когато предметът на наблюдение е извън наблюдателите, несвързан емоционално с нито един от тях. Вземете кой да е анатомичен атлас и погледнете рисунка или фотография на мускул. Той има име, форма, определени характеристики; и всички, които гледат атласа, нямат възражение за нито едно от тези неща. Второто е, че разговор се води най-пълноценно, когато събеседниците говорят в един и същ звуков и смислов регистър. Тембъра на гласовете им продължава да бъде различен, но те се слушат, защото общият регистър им позволява да се чуват и по този начин да общуват. Историята на културите е изключително комплексна не за да ни обърква, а за да ни кара по-добре да търсим обяснителни модели за техния произход и оформяне.

Едва когато започнем да се съгласяваме и за валидността на обяснителните модели, ще можем да погледнем съдбата си право в очите и да признаем нейната сила. А това ще означава, че сме признали собствената си сила.

Айова Сити, март-април 2013

1  2  3


[1] Леви, А. Едно българско изгнание. Разговор с Юлия Кръстева,  Хора и миграции (Hommes & Migrations), № 1205,  януари-февруари 1997

[2] http://www.kristeva.fr/bulgarie.html, посетен на 10 април, 2013.

[3] Kristeva J. Interviews, ed. by Ross M. Guberman. Columbia University Press, New York 1996, p. 139

[4] Мирела Иванова, “Евридика”, с. 101 от сборника Еклектики, СОНМ – София 2002.

Публикувай коментар

*