Силата на съдбата (2)

Следователно трябва да приемем за неоспоримо твърдението, че в историята на българското население НЯМА КУЛТУРЕН КОНТИНЮИТЕТ, какъвто е характерен за историята на всички европейски народи на запад от Балканите. Докато западноевропейските народи са еволюирали в съответствие с естествения прогрес на човечеството от религиозни войни към осъзнаване на материалните основи на живота, капитализъм и личностен просперитет, българските земи са се намирали в изолация от това развитие, сиреч, били са в пълен застой, такъва какъвто е довел и до упадъка на империята, чиито поданици етническите българи са били в течение на целия този затъмнен от социо-културна гледна точка исторически период.

Това отсъствие на континюитет – прекъсване на историята, равносилно на отсъствие на история – е от първостепенно значение за обяснение на построяването на българското общество след Освобождението, за неговото развитие като локална българска култура в течение на вече 135 години и за съвременното състояние на тази култура.

Съдбата на Захарий Стоянов е показателна и за едно явление, което се наслагва над липсата на културен континюитет (а следователно и четиривековна липса на културно самосъзнание), засилвайки дългосрочните последици от отсъствието на България от историческата карта на Европа. Неговият авторитет приживе е бил оспорван, а неговото послесмъртно литературно наследство не е било посрещано и тълкувано според истинските му исторически и културни заслуги. В началото, особено докато той е бил жив и се е занимавал активно с политика, текстовете на Захарий са били подценявани, критикувани, осмивани или игнорирани. Впоследствие пък са били тенденциозно възвеличавани и изопачавани, като от тях е била иззета специфичната им социологическа аналитичност за сметка на героизирането и идолизирането на описваните от него личности.

Например, в  един типичен и за днешния български дискурс, но документиран през 1886 година, разговор между Захарий Стоянов и тогавашния министър на просветата Георги Живков става дума за следното:

“- Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението – каза Захарий Стоянов.

- Какво? Какво? – отговори министърът. – Я ми повтори още веднаж!

- Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!

- Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!

Захарий Стоянов извикал на министъра:

- Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!”[1]

Самият Захарий взема отношение по този въпрос в предисловието към Записките (удебеленията мои):

“Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения – това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи. Най-после според трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му… Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици [...] . Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес. Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ.”

Струва си да се повтори последната фраза: не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Със сигурност това е първият българин, който е произнесъл тази толкова вярна и толкова съдбоносна констатация, и то я е произнесъл с авторитета на своя талант и своята социологическа добросъвестност на човек, записващ събития от историческа важност. Но с присъщото на българските интелектуални и политически елити неуважение към фактите и към личностите, точно тази констатация и многобройните нейни вариации в Записките и в биографиите на Ботев и Левски не е била подета и старателно, безоценъчно анализирана. Тъкмо обратното – била е скрита нарочно. В коя читанка или в кой учебник по история или литературна студия за Ботевото наследство е цитирано следното Ботево отчаяние, документирано от Захарий Стоянов?

“И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение! Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!”[2]

Във “Вместо предисловие” към биографията на Ботев, Захарий Стоянов сам констатира неспособността на българите да ценят своите герои – а това, с обратен знак, говори за тяхната способност да отричат достиженията на своите титани, когато те не отговарят на техните дребни, временни интереси. Същевременно той показва, че познава добре европейската история и я използва като стандарт за колективно самосъзнание (удебеляванията мои):[3]

“Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луй Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова“. А кой знае?… Може би щеше да бъде и един от нощните съветници в палата на Тюйлери, … .”

Подобни важни пасажи от произведенията на Захарий Стоянов не са цитирани или анализирани в социологически и исторически тълкувания на неговото наследство. И то от страх неговият образ, идолизиран на свой ред, да не намали своя ореол на идеологически чист патриот, свързан с Русия. Един такъв пасаж, останал скрит от широката публика, е от предисловието му към брошурата на Георги С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ (1886, удебеляването мое). [4]

“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския… “

Не може да има съмнение, че Захарий Стоянов е съзнавал своята роля на хроникьор, който трябва да описва фактите “без всяка претенция [...] да [им] бъдем съдия”. В споменатото предисловие към “Записките” той се е представил с качествата, с които и днес западните социолози подхождат към своите изследвания: събиратели и записватели на факти и събития без да им дават оценка (удебеляванията мои).[5]

“Най-после ние сме прост повествувател на факти и на събития. Ето плана и целта на настоящата ни книга, само върху тая ни крепост нека стрелят бъдещите критици. В пипането на фактите, на събитията и на епохата, за която пишем, сме се старали да бъдем верни, безпристрастни и добросъвестни. По-нататък — лозето е без пъдар. Имаме още и тая опора, че сме без всякаква претенция на критико-исторически оценител на тия факти. Ако сегиз-тогиз неволно са казани някои наши лични впечатления и съждения, гдето става дума за характеристика, то никога не сме мислели да бъдем съдия. Ние може да грешим на много места под влиянието на различни минали и съвременни събития; но с това ни най-малко не предрешаваме всемогъщия глас на нсторията. Ние сме съвременници, слаб ни е гласецът за такава работа. Само тя, историята, трябва да каже като какво място ще да завземе Христо Ботйов между българските списатели, поети, патриоти и дейци; какво е било неговото влияние и ще да бъде в развитието на нашето политическо и нравствено възраждане. За нас ще да бъде доволно само едно удовлетворение ако ни се признае, че Ботйов е бил от ония наши деятели, комуто се следва да има биография, и че ние в качеството си на такъв първи сме се явили и посъбрали едно-друго, което поне за основа да послужи на по-достойните.”

Дали са се явили “по-достойни” може да се спори. Но не това е най-важното. Захарий Стоянов – неговият живот и неговото литературно наследство, взети поотделно или като неделима сплав – доказва две ключови липси в развитието на българската култура. Първата и най-съществена: четири века съществуване без документална следа. Втората: последвалата неспособност на българските елити да оценят по достойнство и ползват социологическия подход на Захарий, който ни е завещал една комплексна, необременена от идеологии и партийни пристрастия картина на първоначално самоосъзнаване като национална култура. Та за Захарий Стоянов няма написана сериозно документирана биография, каквито има за всички значими личности в западните държави!

Тази неспособност да оценим своите достижения се превърна в хронична социална недъгавост, защото се прояви и в следващите два прехода – от монархия към комунистическа диктатура и от комунизъм към пост-комунистическа демокрация.

От сложната картина на борбите за национално освобождение – а те са били борби за национално самосъзнание – поколенията са видяли само героичното, онова, което може да се хиперболизира и да задоволи идолопоклонническата фразеология на национализма. Никъде не е цитиран например този пасаж от “Записките” (удебеляванията мои):[6]

“Бае Иван [у когото са отседнали въстаниците, когато пристига кървавото писмо от Каблешков] беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут, дордето работата се върши на бяла книга. Ако той говореше преди няколко часа, че едното му око гледа все в шумата, той изпълняваше една обязаност, обща по него време за всекиго българина, като си мислеше, че една вечер ще постоим само в къщата му, а после ще да си отидем, както всеки гости. Той не сънуваше даже, че първата пушка на панагюрското въстание ще да припука от неговата къща.

Далеч от мене всяка мисъл да обвинявам бае Ивана в нерешителност. Както той, така и панагюрските граждани, които искаха да почакаме още малко, хора еснафлии, с тежки семейства и известен имот – не им беше така лесно да презрат всичко това и да грабнат пушката заедно с отчаяните и компрометирани апостоли, за които отдавна нямаше прибежище в България. Не така бе лесно за един довчерашен мирен гражданин да стане от един път бунтовник.”

Ако горното може да се приеме за универсална класова характеристика на всички общества, ключът към разбирането на българската специфика е в това, че а) тази характеристика не е била никога сериозно признавана и анализирана, за разлика от обществата на Запад и б) поради намесата на външни сили, трите земетръсни промени в българските форми на държавно управление – 1878, 1944 и 1989 – не са никога били осъществени самостоятелно от онези класи в България, които са се оказвали на гребена на историческата вълна. Поради това последните са си приписвали заслуги за неизвършени дела под формата на пренаписване (де факто, изопачаване) на историята. А изопачаването е ставало лесно поради липсата на документи. То е било допълнително улеснявано от амбивалентността на българската интелигенция, която, поради липсата на факти, които да възвисяват националното самосъзнание, е компенсирала ниското си самочувствие с прекомерна привързаност или към европейската, или към проруската културна традиция, но не се е стремяла да дефинира и утвърди автентично българските характеристики на родната култура. Захарий Стоянов е доловил това за онзи първи период от самостоятелното съществуване на българското общество и го е изразил много точно в предговора си към биографията на Левски (удебеляванията мои):[7]

“Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнсто, което трябва да тържествува над чуждите авторитети … Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те не могат да бъдат един ден наши. … “Признателност и братски чувства” – викаме ние и литературно, и диломатически, и частно помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите герои … не заслужават горните почести? … Ако нашите велики мъже не са можели да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите.”

Обстоятелствата и средата! Едни са те в Европа, която е водела исторически отчет за своето развитие – други на Балканите, където булото на мрака е обричало историята на забрава. Още по-лошо: на изопачение! Онези, които са научени да виждат миналото си документирано и осмислено, имат силно отвращение от лъжата. Онези, които не са били привикнати да четат документи, а само преразкази, лесно приемат лъжата за истина и са сами склонни да лъжат.

Но има в миналото на всички нации и една категория личности, които придобиват ореола на святост и неоспоримост сякаш независимо от “обстоятелствата и средата”. Тях не ги засягат нито новооткритите документи, нито лъжата. Дори в отсъствието на достатъчно писмени сведения за тях, те стават неделим символен елемент от националното съзнание със своето историческо обаяние, което се приема еднозначно и безкритично.

 

5. Васил Левски

Единствената такава личност в българското минало е Васил Левски. Едва ли има човек, учил се в българско училище, който да не знае всичко за Васил Левски! И да не се изпълва с гордост при споменаване на името му.

В същото време за него се знае най-малко. Затова и (сякаш) се знае всичко. И това “всичко” е само добро и само приповдигнато. Този желан, нарочно търсен статус на кумир е толкова по-възможен, колкото по-малко документални доказателства могат да се намерят, защото няма човек, който не допуска грешки и в документите всеки човек от миналото се оказва противоречив, с човешките си слабости, с временните си морални компромиси. Такъв е случая с почти всички останали български ревюлюционери от времето на Левски и особено с онези, които са останали живи след Освобождението. Левски се е оказал подходящата личност, достойна да свети като звезда в съзнанието на българите вече 140 години след обесването му, по две причини: липсата на точни сведения за личния му живот и нелегалната му активност, последвана от мъченическа смърт.

Всепризнатата оскъдност на документални доказателства за характера и дейността на Левски се замества по два начина. От народа – чрез идолизиране и желание да бъде канонизиран в светец, от социалната наука – с интерпретативни подходи[8].

Няма съмнение – защото за това има документи – че Васил Иванов се е отказал от служба на църквата и е организирал по свой собствен модел национално-освободителното движение през края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век в България. Но колкото и да е бил по-прогресивен от сподвижниците си в своите възгледи за начините, по които българското население трябва да се освободи от принадлежността си към империята, и за евентуалното държавно устройство след освобождението, няма доказателства, че: а) той би могъл сам да постигне целите си, ако не са били останалите будни българи, работещи в Букурещ или поели сигурна смърт с четите, прехвърляни от там през Дунава на юг; и б) има каузална връзка между неговата дейност и окупацията на българските земи от руски войски, принудила султана да признае автономност на България.

Левски е бил опроверган от събитията и в двата аспекта на своите – доколкото може да се съди от откъслечни негови изказвания – прогресивни възгледи, които се оказват твърде идеалистични за тогавашната социална и политическа обстановка. Фактите говорят, че освобождението на българското население е станало не с революция отвътре, а с решителна военна намеса отвън; намеса, която, независимо от “братските” чувства на тогавашния момент, е била продиктувана от политически интереси и е успяла поради естественото отслабване на самата империя. На второ място, държавното устройство след Освобождението съвсем не е “чиста и свята република”, а конституционна монархия, изградена по западен модел.

И въпреки това именно Левски е надвишил всички останали революционери от онова време в съзнанието на българите. Той е станал националния герой. Той се е превърнал в кумир. Мястото на погребението му и предполагаемите негови кости станаха повод за национално разногласие между официалната историческа наука и населението, при което, естествено, вярата на населението надделя. Населението продължи да държи на своето, защото науката не можа да намери документи, които да бъдат сигурно доказателство за наличието на факти: акт за смърт в гражданските регистри, място на погребението, надгробен камък, специфични костни особености, изобщо някаква материална следа за насилствената кончина на човека, който единствен е предизвикал турската власт да се отнесе сериозно към надигащата се въоръжена съпротива срещу нея и, по законите на човешкото състояние, да го превърне в мъченик. А само фактите биха могли да преодолеят  мистификациите и вярата в конспирации. Ето как дори фанатично придържащия се към свидетели и документи Захарий Стоянов, описва края на Левски:[9]

“Трябва да ви кажа и това, че нашият герой се е самоубил. Щом той чул решението на комисията, че ще бъде обесен, като го вкарали в завтора ударил си главата от каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В такова положение го намерила стражата, когато отишла да го вади за бесилницата, той бил изгубил вече чувства и много малки признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло … Смъртните останки на юнака са погребани в София.”

Васил Иванов е бил необходимата личност – себеотрицателен, тайнствен, оставил спомени за “лъвска” сила и храброст, съзнателно унищожил всяка следа от многобройните роли, в които се е превъплъщавал и, най-сетне, загинал като мъченик – от която българите са се нуждаели, за да имат и те свой национален герой. Странно или не – нуждаят се и днес!

Фундаменталната причина за това превръщане на Васил Иванов Дякона във Васил Левски – равносилно на обожествяване – е онова, което не се е случило в българското минало. То е една невъзстановима липса! Липса на записана история в течение на четири века. Тъмно пространство, което е трябвало да бъде запълнено. Прекъсната документална връзка между епохата, за която има богатство от исторически документи – двете български царства с приемането на християнството, опазването и утвърждаването на отричаната и гонена тогава славянска писменост именно на българска територия, Златният век на България по времето на Симеон … – и времето, когато България отново има своя държавност.

От гледната точка на историческата социология, необратимата институционална верига от решения и събития, която е прекъснала  развитието на българското общество и го е тласнала към един толкова дълъг период на неясно съществуване и фактологическа недостатъчност, е отказа на католическия запад да спаси източното (византийско) християнство, с което той е бил в постоянен конфликт, от помюсюлманчване. Това е, впрочем, съдбата на голяма част от Балканския полуостров, с изключение на най-западната му периферия. Самият този безкнижен и безпросветен период, на свой ред, става причина, когато започват да назряват условия за разкъсване на връзките между населението и турската администрация, личностите първи осъзнали възможността за освобождение да не получат широка обществена подкрепа, така необходима за успеха на една вътрешна революция. Със своя усет за силата на съдбата Захарий Стоянов казва следното за Левски (удебеляването мое):[10]

“… защо само Левски не е можел да търпи грешките на своите съвременници, лицемерното калугерство; защо само той да се въоръжи толкова против угнетението на турския ятаган, когато заедно с него са въздишали и теглили ако не и повече милиони други същества? Тук е тайната, в подобни само явления може да се определи граница между обикновеното и необикновеното, между слабото и великото, между низките създания и високите характери, които са рядкост във всеки народ и които предшествуват смъртната тълпа. Другояче не можем да си обясним появяването на Левски в шестдесета година. [...] Ако Левски се беше ровил не в мрачната епоха на нашето минало, то той щеше да бъде друг човек, а не бунтовник, към други неща щеше да употреби своя талант.”

Захарий, дистанцираният от чувства и оценки историограф в “Записките”, не скрива своето пристрастие към Левски и Ботев в биографиите, които е написал за тях. Но разликата между двете биографии е очебиеща: Ботевата почива на много документи и събития, за които е имало свидетели, докато тази на Левски е пълна с предположения и свободни асоциации. Може без риск от сериозна грешка да се твърди, че Захарий е положил основите на героизирането на Левски. И го е направил съзнателно, защото е разбирал колко важна за солидарността на едно общество е личността с “висок характер”. Особено ако тази личност се появява в момента на началото, когато се пише първата страница от една дълго отсъстваща история.

От това начало до днес нещата са се променили що се отнася до документирането на събитията. Архиви има, книжнина има, регистрацията на културното развитие не е преставала. Съществува Левски като модел на революционер и политик; съществува Захарий Стоянов като модел на социолог на историята. Левски се е жертвал в името на националната кауза, дори когато зад нея не е стояло общество с колективно самосъзнание. Захарий се е посветил на същата тази кауза, за да регистрира – колкото може по-обективно и надлично – първите кълнове на такова самосъзнание, което тутакси се е показало склонно да забрави за своите герои (наричани от него хаймани, пройдохи, нехранимайковци и др.). Ние почти не знаем как Левски е употребявал българския език, но знаем с каква вещина и въображание Захарий го е изпозвал. Левски е бил действие, Захарий – памет за действието. Поколенията нямаше да знаят за Левски, ако не беше Захарий – Захарий не би могъл да се появи, ако го нямаше Левски. Продължени ли са тези два взаимозависими модела във времето, за да се създаде традиция на политика, която да произтича от народа и служи на народа, и на историография, която се придържа само към фактите и игнорира идеологиите или страстите на момента[11]?

Това е въпросът, на който историческата социология на българското общество би трябвало да отговори, без да се влияе от идеологии, митове и моментни състояния на възход или криза. Този въпрос има два аспекта: а) вървяла ли е освободена България по пътеката, по която са я тласнали събитията от втората половина на 19 век или са се появили препятствия, които са я отклонили по друга пътека? и б) възстановен ли е континюитетът в нейната съвременна културна история? Отговорите на първия аспект биха показали дали връзката между канонизирания Левски и хората, които днес искат да установят демократично управление, е плътна и релевантна или нейното съществуване е само една фикция, показателна за недоразвито национално самосъзнание. Отговорите на втория аспект биха разкрили празнините или изопаченията в историческия наратив, дължащи се на следващите прекъсвания на историята, каквото е например периода на авторитарното управление на БКП.

Продължава …

1   2   3

[1] Цитат по http://www.narodnapamet.com/2010/02/blog-post.html, посетена на 2 април, 2013.

[2] http://chitanka.info/text/3747-hristo-botjov, посетен на 3 април, 2013

[3] Пак там

[4] Цитат по http://www.narodnapamet.com/2010/02/blog-post.html, посетен на 2 април, 2013.

[5] http://chitanka.info/text/3747-hristo-botjov, посетен на 3 април 2013

[6] http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&WorkID=5774&Level=1, посетен през април 2013

[7] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 15.

[8] Като пример може да се посочат книгата на Мария Тодорова „Живият архив на Васил Левски“, София, Парадигма 2009, и статията “По повод ‘Живият архив на Васил Левски’“ от Мария Тодорова, в която Ивайло Дичев интерпретира тази книга, http://www.librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/1849-2012-11-21-17-51-33, посетена на 6 април, 2013. Подобна е и статията на Румен Даскалов “Митологизиране в историята: по български примери”,

http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1655-2012-06-24-09-44-55, посетен на 6 април, 2013.

[9] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 109.

[10] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 27.

[11] За чисто човешките трудности, пред които се изправя онзи, който иска възможно най-неутрално и безоценъчно да предаде комплексността на всеки социален процес, самият Захарий пише на много места, но в биографията на Левски те са предадени по най-трогателен начин: “Аз казах за моя герой онова, което е положителна истина и което той е вършил; а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика. […] Засега обаче читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата от тая необективност, но що да се чини? – Прости смъртни сме.” (цит. съч. , с. 18 и с. 112)

Comments
Един отговор на “Силата на съдбата (2)”
Trackbacks
Check out what others are saying...
  1. [...] Този факт – че времената, през които българското население, поданици на султана, е плащало данъци на отоманската империя, са недокументирани в социално и културно отношение[11] – може да бъде оспорен само ако някой притежава или намери днес и покаже такива документи. През тези години по тези земи не са издавани книги, не са съществували библиотеки, където да се съхраняват ръкописи и архиви от времената на Първото и Второто българско царства (такива се съхраняват в Италия, Средна Европа и славянските манастири на Атон), не е имало печатни издания за новини, няма следа от институции, от университет, от някакво разпространение на информация за онова, което през същите векове се е извършвало в Европа. Просвещението и настъпилата с него Ера на Разума са били неизвестни на българското население. Очевидно е, че не е имало и личности, които да наблюдават, изучават и осмислят структурата на битието рая, което трудно може да се нарече общество. Вместо това,  във всички налични източници този период от историята се претупва с няколко общи фрази, които говорят в най-общи термини за единствено приемливото и без документи допускане, че все пак през тези векове е имало някакво българско самосъзнание, което може да се резюмира като “съпротива на българското население срещу османското владичество”. Такава съпротива сигурно е имало и нейните откъслечни прояви са документирани в аналите на турската история, както и от някои българи, живяли по това време на Запад като например Петър Парчевич. Но т. нар. борба за освобождаване на българите през целия този период, според оскъдните западноевропейски документи, не е била дело на самите българи, а на войски и просветители от Запада, които са се борели да спрат разрастването на отоманската империя на запад от Балканите. Във всеки случай става дума за население, което живее на една територия, но не и във своя автономна културна среда. Да прекараш живота си в гората, като хайдутин, или да се влееш в чужди, макар и християнски, армии и да водиш съществуване на наемен войник не е в никакъв случай фактор или свидетелство за развитие на културен идентитет или национално самосъзнание. 1  2 [...]



Публикувай коментар

*