The Sense of National Purpose

Sense = чувство, усет, усещане, съзнание (за нещо)

Purpose = цел, смисъл, намерение, успех, резултат

Този идиоматичен израз е твърде чест в американския публичен дискурс и буквално означава “чувство за национална цел”. Преносния му смисъл на български най-точно би звучал като ДА ИМАМЕ СЪЗНАНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА/КОЛЕКТИВНА ПОСОКА.

Онзи ден прочетох фантастичното есе на Любослава Русева в Редута, озаглавено “Търсят се доброволци”. В него става дума за човека от Сан Франциско, който пред лицето на разрухата от земетресението през 1906 е имал чувство за цел и историческа посока, ген. Фънстън. Всеки, който иска да разбере дълбокия, конкретния, въплътения в индивидуална воля смисъл на понятието, би трябвало да прочете това есе.

Там, между другото, пише, че генералът е казвал: “Ние трябва да изградим съвършено нов град“, а кметът на Сан Франциско Е. Е. Шмитц се обърнал към съгражданите си с думите: „Предстоят ни трудни дни, месеци и години. От нашите усилия зависи дали ще можем да погледнем децата и внуците си в очите. Предлагам днес да се потрудим, за да не се срамуваме от тях утре.“

Резултатът е известен на целия свят: Сан Франциско е един от най-красивите и добре планирани градове в света, въпреки че се намира в една от най-земетръсоопасните зони на земята.

Малко преди да умре през 1917 г., генералът произнесъл реч пред гражданите на Сан Франциско. Казал им, че преди единайсет години пожарът, предизвикан от земетресението, бил овладян само за два дни, единствено защото всички разбирали, че „си спасяват не само кожата, а паметта и бъдещето. Вие, вашите роднини и приятели, дадохте пример какво означава желанието за живот. Спокоен съм за вашите деца и внуци, защото те ще научат за този пример и ще станат сърцати като вас. Разказвайте им какво направихте! Не спирайте да им го разказвате!”

Примерът на Любослава е идеален. Но нейното послание не е българите да придобият съзнание за колективна посока. Нейното послание е за контрола, който трябва да се упражнява върху правителството (от аматьори). Което е необходимо, но недостатъчно. Нима Гюро Михайлов може – ако се сеща за това – да упражнява контрол?

На своята стена във Фейсбук Любослава написа съвсем неотдавна следното:

“ББ, Цвъ Цвъ и пр. трябва да се разкарат, но още повече трябва да се разкарат демиурзите на т.нар. преход. … В ГЕРБ са тъпи, разбира се, и заслужават да ги подхлъзнат. … Моят скромен съвет е да не им се връзваме, особено на призивите за предсрочни избори.”

Това на английски език се нарича wishful thinking. Преведете си го както искате. Но и се опитайте да си отговорите на въпроса: като се разкарат тези и “демиурзите”, кой ще дойде на тяхно място? И ЗАЩО ще дойде? Каква е целта на българското правителство днес? Каква е целта на българския народ, който избира това правителство? Каква е посоката, към която трябва да се стреми България?

С една дума: ИМАТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ ЧУВСТВО ЗА НАЦИОНАЛНА ЦЕЛ? (Надявам се, не е необходимо да обяснявам, че това чувство се отнася до неща много по-дълбоки и дългосрочни от едно кратковременно правителство.)

И понеже въпросът ми е неприкрито реторичен, ще го перифразирам така: ИМА ЛИ БЪЛГАРИ, КОИТО МОГАТ ДА ФОРМУЛИРАТ НАЦИОНАЛНАТА ЦЕЛ, ДА ПОСОЧАТ ПОСОКАТА?

Всеки тоталитарен режим се срутва поради собствената си вътрешна корозия, но тази корозия разяжда живота и на онези, които би трябвало да му се противопоставят. Освободени от режима, те изведнъж се оказват инвалидизирани от своето бившо бездействие, което, откъдето и да го погледнеш, е неморално. Дали си се проявил като неморален по волята си или против нея, е без значение. Остава фактът на твоето малодушие.

Аз бях от малодушните. Но ако е имало герои, къде са те днес? Да допуснем, че е имало – но понеже не ги виждаме вече двайсет години, не излиза ли, че е по-лесно да бъдеш герой от съпротивата, отколкото строител на нацията? Онова, което смелите критици на днешните управляващи правят, е форма на героизъм (или мазохизъм) в мирно време, но не е план за градеж.

Защо в Сан Франциско през 1906 е имало ген. Фънстън и кмета Шмитц, а в България през 2012 няма нито един като тях? Това е въпросът за 64 хиляди долара!

Лесно е да се кълнеш, че си потомък на Ботев и Левски. Но е трудно, вместо да се кълнеш, да имаш смелостта да начертаеш плана за бъдещето на тази изостанала държава. Т. е., да се кълнеш в нейното бъдеще.

Имаме прекрасни критици, анализатори, социолози – общо казано,  имаме добри наблюдатели. Но не е ли време измежду тях вече да се филтрират онези, които не са нито демиурзи на прехода, нито малодушни интелигенти от миналото, а хора с чувство за цел? Такива, които могат да формулират целта и да убедят гласоподаващото население, че тази цел е правилната и че е постижима.

Аз съм от страната на Любослава и нейните приятели. И казвам всичко това като съмишленик. Мисля, че ако сме повече съмишленици и работим заедно, ще започнем да формулираме онези идеали, които са необходими в обществения климат да се появят възвишени, благородни идеи, от които да се пръкне чувството за цел на България.

Една такава идея е да се внуши на добрите българи, които са се отчаяли и затворили в пашкулите си, че могат, че трябва да заобичат себе си, че не са жертва, а пионери и че от тях зависи дали един ден ще се срамуват от децата и внуците си или няма да се срамуват.

Защото не от политиците зависи бъдещето на тяхната държава, а от самите тях!

Публикувай коментар

*