Четейки Бродски

“ … за човек, преследван от срокове, [Достоевски] необичайно често се е отклонявал от темата: може дори да се твърди, че отстъпленията му често са продиктувани от самия език, а не от изискванията на сюжета. Казано по-просто: четейки Достоевски, човек разбира, че източникът на потока на съзнанието е не в самото съзнание, а в словото, което трансформира съзнанието и променя руслото му. 

Не, той не е бил жертва на езика. Но проявяваният от него пристрастен интерес към човешката душа излиза далеч извън пределите на руското православие, с което той се е отъждествявал: синтаксисът определя степента на това пристрастие в далеч по-голяма степен от вярата. Всяко творчество започва като индивидуален стремеж към самоусъвършенстване ив идеалния случайкъм святост. Рано или къснои по-скоро рано, отколкото къснопишещият открива, че перото му достига далеч по-големи резултати от душата.“

Ще приведа два аргумента в подкрепа на казаното от Бродски. Единият е от науката за мозъка, другият е от личния писателски опит.

1. В много лаически спорове хората се опитват да си обяснят как мислят: “С думи или БЕЗ думи”. Преди всичко мозъкът е изчислителна система, която калкулира сетивни представи – т.е., става дума за една система от представи, чиито елементи са причинно обвързани със своите синтактични (граматични) и семантични (смислови) свойства. Неврофизиологията е събрала достатъчно доказателства, че мисленето протича на “менталийз” (ментален език)  дори и ние да не можем да проследим конкретни изречения в главата си. Това е така, защото мисленето протича с помощта на концепции – а концепциите са вербализираните ни представи за нещата от околния свят. Когато мислим, ние съпоставяме концепциите си, очевидно без да се стига до синтактични изречения, но всеки човек, подканен да изкаже с думи какво мисли в момента, не изпитва никакви затруднения да го направи в граматичен език, напълно разбираем за околните. В този случай мозъкът просто дава нареждане към моторния апарат на гръкляна и езика да се задвижи. Но синтаксисът е иманентно присъщ на мисълта. У всеки от нас съществува т. нар. вътрешна граматика, която ни позволява да усвояваме родния си и след това чужди езици. Процесите на мислене и вътрешната граматика активират едни и същи зони в челния дял на мозъка. Всичко това са доказателства, че мисленето (с неговата интенционалност) и езика (с неговия смисъл) са взаимосвързани мозъчни функции и не оперират поотделно. Когнитивната наука борави със семантични (смислови) полета – територии от близки значения в мозъка, които се активират в процеса на мисленето. Именно тук словото и мисълта си влияят каузално в едната или в другата посока.

2. Онези, които не са писали, а още по-тясно това важи за онези, които не са писали белетристика, няма как да знаят от собствен опит, че написаното слово е силен възбудител на мисълта до степен понякога да я променя в неочаквана до този момент посока. Нагледно това може да се покаже с трудното начало на всеки текст. Белият лист не стимулира писателя с нищо. Веднъж започнеш ли, написаното става нова реалност, която изпраща сигнали на обратна връзка – мисълта ти започва да се съобразява с онова, което вече съществува като слово. Писането тръгва. Или потича.

Тъкмо това е имал предвид Бродски, според мен, когато е написал горното. Като човек на перото той е можел да си представи ясно процеса на писане и не му е било трудно да го съзре в прозата на Достоевски. Но като руски поет, който рабзира душата до дъно, той отива още по-нататък, заявявайки без колебание, че, следвайки феномена на изпреварващото стимулиране на съзнанието, перото – т. е., словото, излизащо под перото – постига по-големи резултати от душата. Душата е тревожна мъглявост. Описанието на душата е една ясна дефиниция на нейното състояние. Това състояние ражда моралната проблематика, така характерна за Достоевски.

В българската литература Владимир Зарев е писател, у когото словото сякаш предшества мисълта. Той също даде едно дълбоко, бих казал атеистично, обяснение за Словото като Битие в интервюто си “В разговор за изтичащото време”, публикувано в Блогът на Златко Ангелов,   Либерален преглед, Факел и Кафене.бг, което потвърждава, че с перото си той постига повече отколкото с мисълта си/душата си. Става дума за това, че перото му „го води“. И също за това, че за четящия понякога словото в неговите романи е толкова силно въздействащо, че сякаш се е появило там на празно място, преди мисълта, която предизвиква да се е била родила в главата на писателя. Усещането на писателя за езика е толкова могъщо, че той си служи с него като с мачете, с което си проправя пътека всред джунглата на душата.

“В това е целият Достоевски; с уточнението, обаче, че перото постоянно е избутвало душата отвъд границите на проповядваното от него православие. Защото да бъдеш писател с неизбежност означава да бъдеш протестант или, най-малкото, да използваш протестантската концепция за човека. И в руското православие, и в римското католичество, човекът е съден от Всевишния или от Неговата Църква. В протестантството човек сам извършва над себе си някакво подобие на Страшния Съд, и в хода на този съд той е далеч по-безпощаден към себе си от Господа или дори от църкватадори и само затова, че (по свое собствено убеждение) той познава себе си по-добре, отколкото го правят Бога и църквата. И още затова, че той не желае (по-точноне може) да прости.”

Лично за себе си аз вземам на въоръжение идеята за писателя като протестант – в противовес на католик или православен – по две причини: а) според моя опит, тя наистина е потвърдена от книгите на големи писатели, които описват човека откъм концепцията на протестантизма и б) у мен все повече се затвърждава убеждението, че човешкото състояние през 21 век е в значителна степен резултат на религиозната принадлежност на хората, оформила се у тях през религиозната им история.

В България, където такава принадлежност не е изградена като индивидуална характеристика и като елемент на националния манталитет, нито атеизмът е изстрадан, нито религиозността е естествена и фатално дълбока. Оттам – допускам – и незакотвеността на живота, на отношенията, на мненията, на целите, на социалното съществуване. Оттам – допускам – и отсъствието на религиозността като душевен фон в литературата.

 

Публикувай коментар

*